Румяна Радкова

За самоиздръжката на българската култура през Възраждането

Материалното осигуряване на проявите в каквато и да е област на човешката дейност е от първостепенно значение за всяка епоха и във всяко общество. Развитието на културните процеси в българските земи през ХVІІІ-ХІХ в. не прави изключение и е силно зависимо от фактора пари. В резултат на комплекс от причини българската култура се изгражда според принципа на самоиздръжката и самоорганизацията. Този генерален проблем в историята на културата, за съжаление, все още не е изследван пълно. Всички автори, които проучват културните процеси, са го засягали и в една или друга степен разработвали, но и до днес широкият спектър от въпроси, които влизат в тематичния му кръг, остават разпокъсани.¹ Дори материалната издръжка на новобългарското образование, която е относително най-добре проучена, се нуждае от документално уплътняване на общите изводи. Сравнително най-слабо е изследван материалния фактор в книгоиздаването, театъра, строителството и науката. Не е установено доколко спомоществованията покриват разходите при издаването на книгите, как варират сумите за отпечатването на периодичните издания в различните центрове вън от българските земи, откъде се получават средствата за издаването им в многобройните случаи, когато настоятелите не могат да съберат абонаментите и др. Слабо е изследвана мрежата от настоятели за разпространението на книгите и вестниците в българските земи и чужбина и тяхното материално участие в този процес.

В настоящото изложение проблемът е поставен във връзка с темата на конференцията “пари, думи, памет” като се маркират само някои от аспектите му.

Понятието самоиздръжка или самофинансиране, което се използва в литературата за културните процеси през ХVІІІ-ХІХ в., покрива практиката материалното осигуряване на културата да се извършва със средства, получени доброволно от самите потребители на културните продукти. Обикновено инициативата за тяхното събиране, стопанисване, увеличаване, разпределение и т. н. принадлежи на отделни личности, на избрани от жителите на селищата епитропства, на общините, на дружества и др. Отсъства централизиращата и организираща за цялата българска територия роля на държавата, на духовно-религиозна или на друга обществено-културна институция. Липсва и задължителното събиране на средства под формата на данъци, такси и др. Тази практика е валидна не само за българите, които живеят в пределите на Османската империя, но и за българските колонии в Бесарабия, Русия, Румъния, Австрия и Сърбия.

Българското общество, което е лишено от официално признато представителство, а и подкрепа, в най-висшата османска администрация и във върховното църковно-религиозно управление на християнската църква, на местно ниво използва някои фискално административни форми, като мухтарската институция или общините за организирането на своя културен живот. Общините, дълго преди да получат нормативно признат статут, стопанисват движими и недвижими дарения за училищата, избират и контролират църковни и училищни настоятели, поемат организирането на строежа на училищни сгради и др.²

Според османските разпоредби Цариградската патриаршия след ХV в. е оторизирана да се грижи не само за религиозното, но и за културното развитие на християните в своя диоцез. В практиката обаче това правомощие не се изпълнява по отношение на българите. За съжаление не е проучен достатъчно добре въпросът винаги и навсякъде ли през ХVІІІ-ХІХ в. гръцката църква загърбва културните потребности на българското си паство. Не е изяснено достатъчно участието на митрополитите и на техните наместници в работата на общините и легализирането на техните актове чрез подписите им. Известно е, че изграждането на храмове, обновяването на манастири и други духовно-религиозни сгради става с разрешението или посредничеството на гръцките архиереи пред османската висша администрация. Срещат се документални сведения за отчисления от доходите на манастирите в Търновска епархия за издръжка на училища, за подпомагането от местни архиереи на издаването на български книги, за владишки дарения за стенописване на храмове и др. Уточненията биха помогнали да се вникне по-задълбочено в процесите на самоиздръжката и нейния механизъм.

Независимо от новите аспекти, които ще се установят при по-задълбочени изследвания, масивът от документи показва, че през ХVІІІ-ХІХ в. във всички сфери на българската култура, с изключение на някои страни от строителството, се налага самоиздръжката. Тя се организира на местно ниво. Едва през 60-70 те години на ХІХ в. се правят практически опити за известно централизиране в събирането на материални средства и разпределението им чрез създаването на различни дружества в Цариград и особено с учредяването на Българската екзархия. Самата идея от десетилетия се лансира от някои изтъкнати българи, живеещи в чужбина, като Петър Берон, Васил Априлов, членове на Одеското българско настоятелство, на Добродетелната дружина и др., но практическата реализация се оказва трудна. През третата четвърт на ХІХ в. има известен напредък в изработването на механизми за преразпределянето на средства по географски области, какъвто е случаят с Македонската дружина и Българското благодетелно братство “Просвещение” в Цариград. С учредяването на Българската екзархия започва промяна в системата на събиране на средствата, като се издига организиращата и централизираща роля на автономната българска църква. За съжаление, включените в Устава на Екзархията членове за материалното осигуряване на някои от културните институции не се прилагат на практика поради избухването на въстанието от 1876 г. и руско-турската война от 1877-1878 г.

Като форма, самоиздръжката е наложена от историческите условия през ХV-ХІХ в., при които протичат културните процеси в българските земи. Тя има и характеристики, които се срещат при други страни в прехода от Средновековието към Новото време. Най-общата съпоставка с народите от Западна и Централна Европа, където всяка страна има свои особености в този стадий на развитие, когато феодалните отношения не са изживени напълно, показва, че централизиращата и организираща роля на държавата в изграждането на буржоазната култура се проявява на по-късен етап, когато се налагат капиталистическите отношения. Църквата дълго доминира в културния живот не само като идеен, но и като организиращ фактор и ролята на отделните светски меценати аристократи и короновани особи е съобразена с нея.

Самоиздръжка на културните процеси функционира и при съседните балкански народи, дори и след създаването на автономна сръбска и гръцка държава. В българските земи, където фенерските митрополити не изпълняват организиращата си роля в областта на българската култура, относително по-лесно се утвърждават гражданските светски начала и форми за самоиздръжка на културните институции от самите българи на местно ниво. Практически функциите на висшата църковна власт преминават до голяма степен към българските самоуправителни тела, настоятелствата и дружествата. В тези процеси особено активна е ролята на замогналите се българи, живеещи в емиграция, които финансират промените в образованието, книгоиздаването и художествения живот. Те дават нови идеи и организират обучението на българчета в чужди училища и университети. Те са носители на меценатския опит от Европа в българските земи в новите условия на Българското възраждане.

Въпросът за материалното осигуряване се преплита с големия проблем за ролята на новите социални сили, които се зараждат през ХVІІІ-ХІХ в. в българското общество. От тяхната финансова сила и идейно съзряване зависи до голяма степен развитието на обновителните процеси в културата и нейното финансиране. Въпросът е поставян многократно в научната литература, но напоследък се чувства нужда от по обхватно тълкуване на приноса на т. н. “външни дейци”. Богатият исторически материал разкрива, че относително слабата финансова сила и недостатъчната идейна укрепналост на българската буржоазия от вътрешността на страната често спира или забавя инициативите на българските меценати, които живеят вън от родината. Особено до средата на ХІХ в., когато новата социална структура на българското общество е в начален стадий на формиране, синхронизирането между “вътрешната” и “външната” буржоазия върви мудно, като по-активни са дарителите, които живеят зад граница.

В самоиздръжката като средство и процес за финансиране на културата през ХІХ в. се ползва и доразвива опита от предвъзрожденската епоха (ХV-ХVІІ в.) и от практиката на свободната Българска държава, в която ктиторството е широко разпространено.

Кое е новото в самоиздръжката на културните процеси и институции през Възраждането? На първо място се променя посоката в разпределянето на средствата, които от подпомагането на институции, прояви и дейци от религиозната сфера се насочват към светските културни изяви и деятели. Тази тенденция отразява промяната в характера на културата и появата на нови области като книгопечатането, театъра, светската музика, науката и др., които са били непознати за българите дотогава.

Съотношението при преразпределянето на материалните средства се променя динамично. До втората четвърт на ХІХ в. все още българите внасят повече доброволни помощи и се отделят повече средства за издръжката на храмове и манастири. Благодарение на усилията на зараждащите се нови обществени сили и особено на новобългарската интелигенция, както и на проспериращите българи вън от родината, започва усилена пропаганда в полза на новите светски изяви на културата. Относително бързо започва да се увеличава делът на помощите и средствата, за новобългарското образование, за строежа на училища, за издаването на книги, за развитието на периодиката.

Интересна е връзката на самоиздръжката с дарителството и с поклонничеството, които са едни от най-старите форми за поддържане на култовите средища и които не прекъсват със завладяването на българските земи.³ Многобройните запазени надписи, приписки, паметници и кондики от ХV-ХVІІ в. свидетелстват за дарения в различни по големина и значение храмове, манастири и параклиси.⁴ Откъм средата на ХІХ в. броят на поклонниците започва да се увеличава. Новото, което се откроява в дарителството, свързано с поклонничеството, е рязкото увеличаване на светският елемент. За разлика от предходните столетия, когато като ктитори се подписват много духовници, от осемнадесетото столетие, без да намалява техният брой, те започват да отстъпват на поклонници търговци, занаятчии, джелепи. Анализът на известните кондики на Зографския, Хилендарския и Рилския манастир потвърждава повишената активност на замогващите се българи при дарителството, свързано с поклонничеството.⁵

През ХVІІІ-ХІХ в. се обогатяват формите на самоиздръжката. Според изворовите данни в предвъзрожденския период даренията и помощите са предимно индивидуални. Заинтересованите институции и лица като храмове, манастири, отделни книжовници сами организират събирането на помощи, влагането на средствата в лихварски операции, стопански дейности и умножаването им. От края на ХVІІ и особено през ХVІІІ в. в набирането на средствата се включват руфетите, църковните общини и селските мухтари, които отговарят и за стопанисването им. Наред с индивидуалната инициатива за откриването на училища, за строежа на храмове и училищни сгради започва да се проявява и общественото, колективно начало. През втората четвърт на ХІХ в. се увеличава делът на еснафите като колективен дарител с годишни отчисления от еснафската каса. Техните помощи не са постоянна величина във времето, но са относително по-редовни от еднократните лични дарения. От средата на деветнадесетото столетие в материалното подпомагане на културата се включват обществено-културните организации като женските и ученически дружества, читалищата, благотворителните дружества, които се създават по места или в Цариград, Одеса, Букурещ, Виена и др.

През ХІХ в. опитът за издръжката на културата, натрупан през предходните столетия, се използва възможно най-пълно. Сред най-характерните примери е създаването на училищните настоятелства, които копират организирането на църковните.⁶ Пригаждат се традиционни форми, но в тях се влива нов замисъл и цел като поставянето на кутии за помощи в храмовете или пускането на дискоси, но вече за събиране на пари за образованието. Организират се и тъй наречените “пратеничества” в чужбина, които набират средства от чужди или български дарители, живеещи вън от родината. Те продължават вековната традиция на манастирските пратеничества, но с нова цел. Не прекъсва практиката да се изпращат просителни писма до короновани особи, която е много популярна през ХVІ-ХVІІ в. Български общини, настоятелства и отделни лица чрез консулствата в българските земи или по други пътища молят и получават помощи от руския император, от сръбския и румънския княз и др. за строежа на храмове, за издаването на книги и вестници, за учебни пособия, за отпускането на стипендии и др.

Този процес онагледява не само пренасочването на материалните средства, но демонстрира бавната и постепенна промяна в психологическата нагласа на българина, които финансира своите духовни центрове и ценности. Като добър християнин той е приучен да осигурява храмовете, манастирите и другите религиозни светини и да подпомага развитието на свързаните с тях приложни изкуства. През Възраждането той трябва да започне с не по-малка ревност да издържа училищата си, да издава вестници и книги, да обучава младежите и девойките, вместо щампи да купува графиките на Николай Павлович с историческа тематика и т. н. Тази трансформация е сложен психологически процес, който изисква не само време, но и убедителна мотивация и вникване в новия идеен смисъл. Дарявайки религиозно духовните центрове, в повечето случаи, християнинът е очаквал спасение на душата си в отвъдното. През Възраждането е нужно българинът да осъзнае какво ще получи тук на земята като гражданин и като част от българската нация. Точно в този изключително сложен процес на идейна пренастройка, на смяна на ценностите и на формирането на новия човек-гражданин, словото добива изключителна действена сила.

През Възраждането словото продължава да се използва в двете си форми - устна и писмена. За разлика от времето до ХІХ в. писмената започва да доминира като непрекъснато се обогатяват и увеличават изразните й средства.

През Ранното възраждане за убеждаване и агитиране се използват най-вече проповедите в храмовете. През ХІХ в. тази форма не се изоставя, но се допълва от словата, които учителите произнасят при откриването или в края на учебната година, при погребения и помени, от сказките и беседите, четени в читалищата, на сбирки на женски и ученически дружества и др.

През ХІХ в. нараства изключително пропагандната сила на писменото слово. То се използва и през предходните столетия и особено през ХVІІІ в. дамаскинарите внушават чрез него ново отношение към книгата и нейното материално подпомагане, но основната маса от българите е неграмотна, а и ръкописната книга има по-ограничен периметър на разпространение, поради което действената сила на писмените призиви за дарения са с по-слабо влияние.

В този период върху съзнанието на масата от народа се въздейства чрез съчетанието на устното слово с визуалните средства на живописта. Не е случаен фактът, че ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. изобилстват с ктиторски портрети и надписи върху централните части на храмовете. Редом със светиите и дейците на църквата се появяват изображенията на замогнали се българи, които са пример за подражание, за ново национално самочувствие, а и за човешко тщеславие.

В началото на ХІХ в. Софроний Врачански в компилативните си и преводни съчинения развива идеята за пренасочване на доброволните помощи към образованието и просветата. За да убеждава и внушава той използва голямо разнообразие от литературни жанрове - поучителни истории, басни, дидактически къси разкази и др. Той пръв разпраща обявления за спомоществователи за издаването на Неделника. Докато в Англия, родината на обявленията за спомоществование, тази форма се използва за отхвърляне на духовната опека на църквата и търсенето на нови пътища за популяризирането на книжнината със светско съдържание, в българските условия Софроний Врачански я прилага поради неразвитата система на книгоиздаването и книгоразпространението, отсъствието на светски културни институции и на развита буржоазия, които биха поели рисковете на книгопечатането.

До средата на ХІХ в. поради ограничените за българите печатни изяви, доминират ръкописните форми на словото - призиви, молби, покани, писма за помощи на различни културни изяви. Наред с официалните манастирски възвания, които таксидиотите носят при посещенията си в различните селища, още от ХVІІ в. през ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. се увеличава броят на поканите, писмата, молбите и др., които манастирските ръководства, църковните общини и настоятелства разпращат до богати български първенци като Божил чорбаджи от Котел, Хаджитошеви от Враца и др. с молба за подкрепа при постройката на училище или храм, за снабдяване с богослужебни книги или учебни пособия и др.⁷

С по-масовото навлизане на печатното слово в културната комуникация и практика за българите се увеличават средствата и формите за убеждаване на българина да дарява индивидуално или колективно движимо и недвижимо имущество за развитието на културата и да отделя от скромните си средства за нея. Тъй като всичко е плод на доброволната воля на хората и няма сигурни механизми за редовно и задължително отчисление или събиране на средства, изключителна роля получава агитацията и внушението. Започват да се използват всички форми на печатното слово в периодиката и литературата - оди, благодарствени стихове, дидактични поучения, басни, къси разкази, дописки, пътеписи, обръщения, обявления, сатирични материали и дори некролози и надгробни речи и слова, напечатани във вестниците, с единствената цел да се убеди българина в нуждата, ползата и големия морален дълг на всеки да дава доброволно средства за издръжката на своя духовен и културен живот, да се отнася отговорно към стопанисването на имотите, завещани или подарени на културните институции, да допринася за увеличаването на приходите от тях и т. н.

Какво се обещава на българина за неговото доброволно материално участие в културните процеси? Стимулите за подкрепата в изграждането на новобългарската култура варират от чисто лични, през нравствено етични съображения до осъзнати патриотични подбуди. В по-ранните десетилетия на Възраждането продължава да действува традиционното схващане за дарението като средство за откупуване и опрощение на греховете. Това е своеобразната такса, която се заплаща на входа на отвъдното и легитимация пред Всевишния. Не може да се пренебрегва и известна суетност и пораснало самочувствие на някои от замогващите се българи, които се стремят да получат публично признание, да мерят ръст с гръцките и сръбски меценати, на които подражават. През зрялото Българско възраждане се достига до относително по-масово осъзнаване на нравственото задължение на всеки българин да подпомага материално културните институции и културата си, която трябва да го изравни с развитите народи. Постепенно дори в посмъртните материали вместо “вечен живот” на дарителите се обещава признателност от идните поколения.⁸

¹ Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. С., 1987; Димитров, А. Българското учителство през третата четвърт на ХІХ в. – В: Проблеми на Българското възраждане. С., 1981; Генчев, Н. Българската култура ХV-ХІХ в. С., 1988; Генчев, Н. Българска възрожденска интелигенция. С., 1991; Даскалова, Кр. Българският учител през Възраждането. С., 1997; Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ - първа половина на ХІХ в.); Радкова, Р. Новобългарското училище като културен и обществено-политически феномен.- В: История на българите. Т. ІІ (под печат).

² Радкова, Р. Новобългарското училище като културен и обществено-политически феномен.

³ Бур-Марковска, М. За връзките между християнското население и манастирите. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 2, 1982.

⁴ Ковачев, М. Зограф. Изследвания, документи. Ч. 1, С., 1942; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970; Хилендарската кондика от ХVІІІ в. Представена от Б. Димитров. С., 1998.

⁵ Паскалева, В. За началния етап в образуването на българската нация. - Исторически преглед, № 6, 1962,; Радкова, Р. Възрожденски надписи от Рилския манастир. - Изв. на Института за история, Т. 20, 1968.

⁶ Жечев, Н. Документи за историята на българските училищни настоятелства през Възраждането. - Изв. Държавните архиви, Т. 42, 1981; Бойчева, В. Училищните настоятелства през Възраждането. – В: България 1300. Институции и държавни традиции. Т. 2, 1982.

⁷ Семеен архив на Хаджитошеви Т. 1 (1751-1827) и Т. 2 (1827-1878) С., 1984, 2002.

⁸ Радкова, Р. Посмъртни материали за български възрожденци. С., 2003.