Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

en Francais

Недка Капралова

Думи – пари, думи – памет
Или венец безсмертия
за книжевното спомоществование

 

Заради праведното ти спомоществование

и на тойзи свят ти ся плете

венец безсмертия, и в будущия венец правди,

его же и воздаст ти Господ Бог

праведний Судия

       Райно Попович. Из посвещението на Малкий Волко Чорбаджи К. Чалъкоглу

 

Добрите дела трябва да бъдат възнаграждавани и паметта за тях трябва да остане в роде родов и во веки веков.

В йерархията на добрите дела през Възраждането книжовното спомоществование заема подчертано високо място. Липсата на книги, отчаяно нужни за просвещаването на българите, за да достигнат образованите европейски народи, трудностите пред книгоиздаването през 19 век придават на книжовното спомоществование статуса на “славно и Богоприятно дело, дето направя человека безсмертен”, а имената на спомоществователите ще се споменават с признателност от бъдните поколения.

Появата на спомоществователството установява няколко трайни мотива в реториката на възрожденското време, която пряко се отнася към него. Такива са мотивът за сравнението между изостаналия български народ и просветените европейски народи, близки и далечни; мотивът за учението като единствен изход от “духовното потемнение” и за възвръщане на миналата слава; за срамът, който някои просветени българи изпитват от своите изпаднали сънародници, и затова или напускат страната и изобщо и не помислят за тях, или се гърчеят и “влашеят”; за това, че богатството на богатите им е дадено от Бога и когато те отделят част от него за книжевно иждивение, то Бог ще ги възнагради и на тоя, и на оня свят; за щедрите меценати; за скъперниците; за благодарността на целия народ и особено на младите, които са бъдещето на тоя народ; за общите усилия; за вечната памет и т. н. Постепенно се изгражда и един траен лексикален комплекс за спомоществователството като родолюбиво, любородно, душеспасително, в който за по-голяма убедителност се намесват и общопознати библейски топоси. Така парите, нужни за книгоиздаване, влизат в едно особено общуване, стават част от духа на едно време, белязано с неуморно изграждано преклонение пред книгата и раждат силни, патетични думи, чиято цел е да се преодолее липсата на пари, и други, още по-силни и патетични думи на благодарност и вечна памет за парите, дадени за книгоиздаване.

Книгата в Новото време е стока, по известния израз на Люсиен Фебр. Двойствената природа на книгата като продукт на материална (производствена и търговска) и интелектуална дейност е обект на множество изследвания. С оглед на интересуващата ме проблематика, тук ще припомня само известното гледище на френския литературен социолог Робер Ескарпи:

Всеки литературен факт предполага писатели, книги и читатели, или казано по-общо – творци, творби и публика. Литературният факт изгражда кръг на общуване, който с помощта на изключително сложен механизъм за предаване, отнасящ се едновременно до изкуството, до производството и до търговията, свързва определени индивиди в повече или по-малко анонимна (но ограничена) общност. [...] За разбирането на творбите не е без значение, че книгата е производствен продукт, разпространяван по търговски път и по този начин подчинен на закона за търсенето и предлагането. Не е без значение, в последна сметка, че литературата е – наред с други неща, но безспорно – клонът “производство” в книжната индустрия, в която четенето е клонът “потребление”.1

Книгата през Възраждането не прави изключение от това правило.2

Но Българското възраждане внася един допълнителен нюанс в отношението книги – пари, оценъчният. Книгите са “духовна храна”, но за българите те са и жизнено необходими; липсата на пари за книгоиздаване е затруднение, но за българите това затруднение е жизнено важно и за преодоляването му се заговаря като за общонародна задача. В настоящата работа ще се опитам да проследя отношението пари – думи – памет в неговата специфична за Българското възраждане проява въз основа на посвещенията и предговорите в книгите, излезли със спомоществование в началото на 19 век – времето, когато това явление се появява и се формира отношението към него.

От 1806 до 1840 г. със спомоществование излизат 14 книги (от общо 55). В началото посвещения липсват. Двете книги на Йоаким Кърчовски – Чудеса пресвятия Богородици и Различна поучителна наставления, излизат с финансовата помощ на търговците Димитрий Филипович и Димитрий Зузура, за първата, и Нешо Маркович, за втората. Но книгите не са посветени на тях, дарителството им е упоменато само в заглавието. Нравствена оценка на спомоществованието откриваме единствено в заглавието на списъка, поместен в началото на Чудесата: “вдохновением же духа светаго подаша Христолюбци на совершение книги сея”. Това са думите: спомоществователите са христолюбци, вдъхновени от Светия Дух, парите се подразбират; препратката към паметта все още липсва.

За пръв път посвещение на конкретно лице се появява в Свещеное цветообрание на Анастас Кипиловски през 1825 г. В това посвещение е засвидетелстван един важен момент от икономическата история на книгата – издаването й е скъпо и то толкова, че усилията на спомоществователите, записали най-често по един екземпляр, не са достатъчни, и трябва да се търси помощта на богат меценат: “усердието на спомоществователите не бе достатъчно да содействова, за да ся напечата тая книжка”. И очевидно убеден, че без помощта на своя богат иждивител, брашовския търговец Антоний Йоанович, книгата му не би могла да види бял свят, Кипиловски специално я посвещава на него, за да засвидетелства още по-силно и подчертано своята благодарност, и да го насърчи в тази негова щедрост, като го уверява, че с право ще може да се “наслаждава” “преизобилно в своето благоизволение”, а “недостаточните ще молят Бога” да го “укрепява в долгоденствие и благополучие”3. Традицията книжовникът да изразява благодарността си към някого, който особено щедро и решаващо е подкрепил неговия труд, продължава и по-сетне.

Заявяването на изключително високия статус на книжовното спомоществование се появява още в първата новобългарска печатна книга. Така Софроний Врачански в ръкописното обявление за своя Кириакодромион сиреч Неделник го определя като “добро общое за всего болгарскаго народа [...] по-добро и от хаджилък, и от Святая гора”4. Обявлението на Софроний поставя началото на основните мотиви, които по-късно, в различни варианти, ще присъстват в думите, изречени за спомоществованието. Като призовава богатите българи да го подпомогнат финансово, та “веднош да буде начало”, Софроний въвежда мотива за сравнението между изостаналите българи и съседните и по-далечни напреднали народи, чийто пример трябва да последваме, разчитайки на провокираната родолюбива ревност: “досега такавая книга по болгарский простий язик на свето не е била. Такива книги по простий язик имат и греците, и сербите, и власите, и русите, и други вери, токмо нашите бедний болгари не имат таковий дар. Затова са потемнени сас незнание [...]”5.

Мотивът за сравнението откриваме и в обръщението към Петър Х. Христов, комуто е посветен Месецословът на Христодул Костович Сичан Николов:

[...] да престанат соседите ни (комшиите) инородни и да ни не укоряват повеч, защо нашио род не обича учение и не предстоява отнюд за таквиз работи, от които извират сичките благополучия (късмете) и добрини, но да разумеют защо и Болгария наче да ражда синове, които ревнуват на просвещението, и предстояват сос прилежание за наказанието на нашите младенци.6

Така се прослави Россия, така Сербия, та може и нийната сестра, а наша майка Болгария да се прослави, и да биде каквото е била и прежде славна7.

Този мотив е тясно преплетен с друг: обидата от пренебрежителното отношение на успелите, по-учени и по-богати българи, напуснали страната, и с тежкия укор срещу тях.

Нашият народ в днешното време благополучен е с няколко си особи единоматерни наши братя, дето тий между най-просвещените народи громко ся возхваляват заради високото им учение, а не зная за коя причина към своят народ, или по-добре да река, към нас, нити се объртат да ни погледнат* [* критика, като бележка под черта, към Петър Берон, че хубаво е написал Буквара, но после нищо, а може да “подари” на дечицата една география, за което е толкова способен]. Не зная дали тяхното високоучение е любопренебрежливо или ний воистина сми недостойни да си познайми доброто. Това предложение можи да бъди една загадка на синца нас, а най-више на богатите наши, които напусто живеят между образовани и просвещени народи, напусто прочитат толкос наставителни книги, а за своят народ никога не помисльват. Напусто проминуват през просвещената Европа, реят се из сичките раеподобни украсенията нейни, хвала го имат да наведят тойзи или онзи град Европский, училища, академии, театри и други благотворни за человечеството зданията, а на умът си не докарват да рекат, чи тес просвещени народи и сичка Европа не слязоха от небето таквис, и тий бяха некога си диви, груби и варвари, каквито и ний сега сми, и сега с тейзи прозванията Европейците ни отличат от себе си, ни смислят, кажа, да рекат, чи треба и ний да се потрудим да отметним това петно от себе си, та да станим и на себе си достойни, на учените наши любезни, на просвещените народи да покажим, чи можим да не сме варвари, а можим и ний, каквото и тий, да усовершенствовами и да просветим себе си, и да бъдим ако не перви и втори, а то по крайней мере единадести и дванадести8 (подчертаното в получерно тук и по-нататък мое – Н. К.).

Същият мотив присъства и в пространния предговор на Райно Попович към неговата Христоития9:

Някои си са покусиха: и дойдоха по Болгария да преподадат на своите единородчики щото са научили, и като не можиха да сторят някоя полза, отидоха да живеят някои си между Власи, и някои си между Греци. И понеже остаха от своят си род като посрамлени, не щат и родът си да изявят, чи са Болгари. И тогива разумях и аз, чи това е онова, дето от малък слушам от някои си, дето думат, чи ако прокопса някой Болгарин, погърча са, и не ще да са дума вече Болгарин. Того ради и тии са жаловат, и с много применение часто повтарят Евангелските ония речи и думат: Во своя приидохом и свои нас не прияша, елици же прияша, изволихом чадом их нарицати ся. (Йоан. гл. 1, ст. 11) [...] Греците и Власите и нашите приимат и богатството им се увеличава, а ний губим и малкото, дето го имаме. (с. 18).

Непросветените българи са като мъртви, за себе си и за другите. Те не познават нито своето минало, нито миналото на другите народи. Мотивът за непросвещението-смърт, незнанието-смърт откриваме засвидетелстван особено образно отново в Христоитията:

[...] защо като сми остали без учение, нето на другите Язици историите можем да прочетем, та да разумеем какви человеци е имало на светат, и сега какви има: нето наша история имами да я прочетем, та да разумеем какви са били едно време нашите отци, нето други след нас гледами да оставим, за да напишат що-годи за нас, затова от тая страна като мертви сме: того ради и мертви мертви погребаем.

Единственият изход е в учението, само учението ще изведе българите от “смертната сенка”, от “темната мгла”, от “смъртта”, в която са изпаднали. В цитирания по-долу пасаж мотивите за славното минало, непросвещението-смърт и учението-живот и възраждане се преплитат:

[...]като в едно огледало, може да види секой как нашата Болгария некога се возвишавала като Кедър в Ливана, и как после жалостно паднала, уничтожила се и обезславила се, в което безславие лежи и до днес, ожидавающи повседневно прославлението си, което може да бъде, само ако процъфти, каквото рекох, сичкото учение на Болгарский язик. Понеже сичката слава бива от учението, а учението тамо цъфти, гдето се предава на свой язик.10

Много често обаче книжовниците са изправени пред безизходица поради скъперничеството на богатите си сънародници. И тогава в предговорите се появяват откъси, свидетелстващи не само за тежките интелектуални усилия, дължащи се на липсата на книжовна традиция, на неустановен книжовен език, на огромна нужда от множество книги в различни области на познанието, която е трудно да се запълни веднага, но и на отчайващата липса на пари. Прозвучава дори и известна закана:

Но ако и да почнех и да свършех това дело, пак щеше да остане суетен мойо труд: защо за да се разнесе по секаде тоя Словар, и да го придобие секой от вас, требе да се тури на щампа: за да биде же това, требуват иждивения тежки, които нити аз имам, нити из сокровищата на богатите да извлечем можем. Понеже за едно такова добро, което може да ползува Болгарското общество, они затварат своите сокровища, и отварат ги или кога предлежи да се разточава за суетни вещи, или кога требе да се притури и още. И така они убо сокровиществуват, а сирота Болгария лежи в темнота непросвещена. Но тий има да суди онай, който им е дал това богатство, за да го употребяват на общо добро. Аз же да дойдем на предлежащеето и да ви явим, защо най-главната причина, която ме и воспре и воспира от това дело, иждивенията са. Ако просвети обаче Господ в следующее некого богата Болгарина и даде ми руку помощи, аз съм готов абие да влезнем и в тоя подвиг, и да изнурим и сичкото си здравие за рода си, сиреч за общата полза Болгарска.11

Парите са дадени на богатите от Бог и когато те ги изразходват за общото благо, за просветата на народа, Бог ще ги възнагради. Този мотив също води началото си от Обявлението на Софроний, където е казано: “помогнете на тая душеполезная работа всякий спроти силата своя и по това Господ Бог хоче да заплати вам за едното хиляда и на тоя свет и на ония [...]”12. Той присъства в множество текстове. Като пример ще приведа отново откъс от предговора към Христоития, който, според мен, е особено емблематичен изобщо за духа на възрожденското време13, а в този откъс се срещат повечето от разглежданите мотиви, изграждащи възрожденската визия = апотеоз за спомоществователството:

Затова, любезни мои единородчики, треба, треба ний да соживим между нас учението, а то нас да соживи и пред Бога, и пред человеци. Защо то ще нас да научи, то ще нас да накаже, то ще нас да исправи, за да станем совершени на сичките добри и полезни работи. [...] За това нужда е и за книги, които са издават на наш язик, да помагами, и за да са умножи учението в нашиат род, треба сички да залягами, а най-паче богатите наши треба да пожрат някоя част от своето Богом данное им имение, с което щат и к ближнему да исполнят сичката своя евангелская любов, а они заради това към родът си добро и пред Бога, и пред человеци ще имат своето благодеяние всегда не забвенно. Защото книжното спомоществование е толкова голяма душевна милостиня, колкото е душата по-полезна от тялото. Защо, ако нахраним или напоим едного гладна или жедна, ще речем, чи сми нахранили или напоили един ден тялото му токмо, за което и не щем да погубим своята мзда спроти Христовите думи: Иже аще напоит единаго от малих сих чашу студены воды, ... не погубит мзды своея (Матея, гл. 10, ст. 42). Но спроти доброто ни и воздаянието ни ще бъде. Ако ли помогнем на една книга да са типари, колкото человеци са ползоват от тая книга, и придобият някое умиление, или обръщение от злото към доброто, наша ще да бъде мздата, при това йоще ще покрие и нашите грехове, спроти каквото дума апостол Яков: ... Обративый грешника от заблуждения пути его, спасет душу от смерти, и покриет множество грехов (гл. 5, ст. 20). Защо ще ги храним като с една безсмертна и неизтощима манна, и ще ги поим с вода жива не един ден, но всегда, и не единаго человека, но безчислени и ще изполним Христовите думи, които дума в Евангелието: Делайте не брашно гиблющее, но брашно пребивающее в животе вечнем (Йоан, гл. 6, ст. 26).

А толкова е сладко и Богоприятно това дело, дето направя человека безсмертен : защо ще останат нашите имена да са поменуват в роде родов, и ще приемами благословение и похвала от нашите потомци вечно, и ще са назовавами во вечно време с тия желателни имена : п о м о щ н и ц и, б л а г о д е т е л и и п р о с в е т и т е л и н а ш е г о Б о л г а р с к а г о р о д а. И както са поменуват в книгите сичките ветхи добродетелни человеци, така книгите, на които сми помогнали, ведно с които ги четат, ще проповядат нашето благодеяние всегда, без да са не забравя никоги.

За това гледами между Греците и другите родове, кога са яви някое Обявление за някоя книга, чи ще са типари, подписват ся Патриарси, Митрополити, Бейзадета, Бояре, Свещеници и белци, и всякаго чина человеци : и не токмо които имат потреба от тая книга, но и които отнюд не им требова, но токмо за да излезе на свет, полагают всяко тщание и спомоществование. Когато тии, които имат безчислени и различни пречудни книги на язикат си, толкова прилежание полагат, за да придобият йоще, ами ний, дето сми от тая страна совсем оскудни, какво треба да правим; всяк разумний сам от себе да го разсуди. Това произхожда от книжното спомоществование.

Посвещавайки книгите си на щедрите иждивители и изричайки всички тези ярки думи на обществена ангажираност, възрожденският книжовник разчита на това делото на възхваления благодетел да бъде последвано и от други и ясно го заявява: “И тъй, като познай сичкият наш народ своето по-предно бедствие, ще наченат богатите да последоват Твоите примери.14

На лексикално равнище реториката за книжовното спомоществание изгражда две контрастно противопоставени семантични редици, състоящи се от понятия като:

спомоществование – любороден – любородие – родолюбие – вечна памет – безсмертна и неизтощима манна – жива вода – светлина – благочестие – благополучие и т. н.

и

смертна сянка – темна мгла – смърт – мъртъвци и т. н.,

които най-общо съответстват на двете основни противопоставени понятия просветеност / невежество. Абсолютният контраст обуславя и абсолютната възхвала, както и абсолютното отрицание. Духът на времето не допуска преходни състояния, проблемът е изключително важен, парите са безусловно необходими и думите не са спестявани. Те разточително възхваляват или укоряват, за да осигурят нови пари, които от своя страна пораждат нови думи...

Но най-важното е, че макар и с цената на огромни усилия, книжовниците постигали целта си. С думи и дела убеждавали богатите и не дотам богатите българи да спомогнат с пари да излезе някоя книга на бял свят. Пари се намирали. Книгите се раждали. В тях били отпечатвани “на вечная памят” “честните имена” на “родолюбивите спомоществователи”. С думи на признателност след това книжовниците досъздавали паметта за стореното от “любородните” и въздигали делото им до заслужаващо “венец безсмертия”.

 


1 Escarpit, R. Sociologie de la littérature. P.: Coll. «Que sais-je ?», 1973, pp. 6-7.

2 Любопитно потвърждение на това са следните задачи от аритметиката на Нестор Марков от 1869 г.:

Книгопродавец продал разни книги за 47 240 гроша, присметнал в края на годината и намерил, чи на всеки 160 гроша получавал 12 гроша печялба. Пита ся колко е спечялил от всичките книги и по колко % иде печялба? (зад. №741, с. 72).

Трима книгопродавци съставили едно съдружество, за да издадат някое си съчинение, за което трябвало голям капитал; първий внесъл 8 800 гроша. Вторий 11 000, а третий 13 200 гроша. Пита ся, по колко екземпляра е зел всякой книгопродавец, ако са били напечатани 2 400 екземпляра? (пример за съдружествено правило, зад. №793, с. 79).

Трима книгопродавци заедно напечятали 1200 екземпляра от някое си съчинение и потрошили за изданието му 10 860 грошя. После напечатанието му разделили помежду си екземплярите съразмерно с капиталът им. Първий зел 450 екз., вторий 370, третий 380, останалите. Колко е бил голям капиталът на всякого? (отново съдружествено правило, зад. №794, с. 79-80).

3 Священое цветообрание или сто и четире священи истории, избрани из ветхиат и новиат завет в полза на юношеството от г. Йоана Гибнера, присовокупени сас благочестивите размишления, от немецкиат на росийскиат язик преведени, а от росийскиат на славеноболгарскиат наш язик переведени от Анастаса Стояновича [Кипиловски], котлянина, и посвящени на г. Антониа Йоановича. Издание первое. Част первая. Biblische Geschichte in 2 Teile. В Будин, в Кралевската университетска типография, [1825] года.

4 Цитирано по: Обявления за български възрожденски издания. Съставители Н. Данова, Л. Драголова, М. Лачев и Р. Радкова. С., УИ “Св. Климент Охридски” и АИ “Проф. Марин Дринов”, 1999, с. 41.

5 Пак там, с. 42.

6 Месецослов или календар вечний [болгарский]. Събран от различни други, украшен сос многу назначения потребни секому человеку, и издан на болгарски за потреба на единородните. От Христодула К.Х. Сичан-Николов. В Букурещ, в типографията на Захария Каркалеки, и сина его, 1840.

7 Разговорник греко-болгарский за ония, които желаят греческий язик да се научат, при когото и една кратка Болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-елинското в Сищов училище, който сега перво на свят издава го. Предстоявал и изправял шура его Яков Илиевич С. В Белграде, у Княжеско-сербской типографии, 1835.

8 Кратко начертание на всеобщата история. На росийскиат язик сочинено от професора господина Ивана Кайданова, а от росийскиат на славено-болгарскиат наш язик преведено и в най-новата история допълнено от Анастасия Стояновича Кипиловскаго, уроженца Казанскаго в Болгарии, и посвящено г. Йоанну Добрьову Х. Бакалоглу. Weltgeschichte. В Будим, в Университетската кралевска типография, 1836 лято.

9 Христоития или благонравие присовокупена с историите, на които се помянуват в нея за полза и употребление на болгарското юношество и секиму, който люби да се ползува, от елинският на славено-болгарският наш язик преведена от Райна Поповича из Жеравна Карловскаго елино-греческаго учителя, а посвящена на господина г. Малки Волка Чорбаджи К. Чаликоглу. Издание первое. Chrestoethia. В Будиме, писмени Крал. типограф. Унгарск., 1837.

10 Христаки Павлович. Разговорник греко-болгарский.

11 Пак там.

12 Обявления за български възрожденски издания. Цит. съч., с. 42.

13 Капралова, Н. “За безспорните цитати (библейският текст в предговора на Христоития от Райно Попович)”. В: Традиция, приемственост, новаторство. В памет на Петър Динеков. С., АИ “Проф. Марин Дринов”, с. 407-414.

14 Священое цветообрание. Цит. съч.

 

ДружествотоКонференция

горе