Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

in English

Румяна Дамянова

Знаци на паметта

 

Културната памет, съдържаща и съхраняваща историческия ни опит, е изобретателна. Тя съдържа различни знаци - те могат да бъдат материални, в слово, картина или жест. Такива знаци са чешми, колоната на Омуртаг, древните фрески в гробници, ктиторски портрети, книги, надписи на улици, на предмети, различни словесни актове - от посвещения до епитафии.

Всеки текст има функцията да съхрани памет. В културната памет на Възраждането съществуват текстове, които съдържат или са насочени към създаване на памет.

На първо място това са посвещенията към книги. Прегледът на възрожденските книги открои 85 посвещения, графично разграничени от текста на книгата, и немалко посвещения, съдържащи се в самото заглавие на книгата. Основният патос в тези текстове е, че са израз на почит, издават благодарност за материална или морална подкрепа. Благодарността е означена по различни начини. В самостоятелните като текст посвещения тя присъства в онази част от текста, която говори за какво именно книгата се посвещава на определена личност. Например в книгата на Я. Г. Славков „Нов способ упражнителен и лесен...“ посвещението включва няколко имена и ясно са формулирани и поводът, и благодарността, и задължителната нравствена оценка на подкрепата: „На техно сл. Моите учители Н. С. Михайловски и П. Р. Славейков в знак на признателност и на господа К. Сапунову, С. Н. Перуну и С. В. Каравеликоглу в знак на искренното им родолюбие посвещава трудецът си Преводител.“1 В този случай благодарността е буквално означена чрез израза „в знак на признателност“, което не е характерно абсолютно за всички посвещения. Този пример е показателен и за друго - в него присъства и задължителната морална оценка на подкрепата, която обикновено е свързана с висши ценности като родолюбие, нравствено издигане, народностно утвърждаване, възпитание на юношите и проч. Същевременно още в заглавието е посочен и „иждивителят“, с чиято материална помощ излиза книгата. В този смисъл, без нарочно посвещение, издателят (авторът, преводачът), на практика, изразява почитта си към личността, оказала материалната подкрепа на неговия труд. И такива заглавия във възрожденската книжнина са много. Това са и двете посоки за анализ на посвещенията, които първоначално се заявяват още със самия факт на излизане на книгата - пространното, графично обособено посвещение и формулираната още в заглавието подкрепа за издаването й.2

Самият акт на посвещаване е важен културен феномен - чрез словесния акт на посвещението се създава памет. Решението на автора да посвети своя труд задвижва особен механизъм - това е усетеното от личността чувство за признателност, което вече обаче излиза извън пределите на личното, тъй като самото публикуване на книгата има извънличен адресат. В тази среща - на личната благодарност и презумптивно съдържащото се в нея признание на подкрепата като акт на социален жест - се съдържа и културното значение на посвещението. И вече самото посвещаване на труда е проекция на тази сложност - то е не само и не толкова личен израз за оказана подкрепа, колкото е огласяване в социума на един благороден жест на личността, подпомогнала издаването на книгата. Когато обаче посвещението има за адресат утвърдени имена, които при това пряко не участват в издаването на книгата, като св. св. Кирил и Методий, В. Априлов, Н. Рилски и др., тогава актът на публичното посвещаване има и друга функция. Това е излизане извън стереотипа на личната признателност и отпращане на труда, и съответно името на неговия автор, в други пространства - в изградената и обвеяна с ореол културна памет на българина. Тази ореолност на имената не толкова се разпростира и върху книгата, колкото обратно - поема я в себе си, прави я част от онзи духовен кръгозор, който за възрожденския човек се свързва с тези личности и тяхното дело. Така, още с излизането си, чрез посвещението книгата става част от един друг корпус текстове - отличените, значещите, значимите. И името на автора вече се свързва с нещо надредно - той именно е този, който чрез книгата си се приобщава към онези, които вече самото общество е белязало със знака на вече изградената памет. Но, трябва да се има предвид и друго, че всеки автор през Възраждането има съзнанието, че именно неговият труд е особено значим за „народна полза“. Подобен характер имат и посвещавания на книги на „българското юношество“, на читалища, на дружества. Колективният адресат извежда извън личното участие в подпомагане на книгата като засилва социалния жест на подкрепата, прави я общонародно значима. И това именно, презумптивно, присъства в този род посвещения. И ако в посвещенията с личен адресат идеята за обществена полза имплицитно се съдържа в самия акт на издаване на книгата, то в случаите на колективен адресат (или както е в книгата на К. Фотинов „Общое землеописание“ посвещението има за адресат „Благолюбивейший Народе Болгарский!“) експлицитно е изразена и огласена общонародната полза.

Посвещенията са типови - те следват схемата: на... за... от.... Същевременно, те са изцяло личен текст и в това се съдържа парадокс - личният текст на посвещенията се облича в извънлична, не-индивидуална, шаблонна, форма, която неизменно се повтаря.

Но посвещенията са и важен паратекст. Останалите паратекстове - заглавие, мото, предговор, послеслов - са преди всичко тълкувателни, представят своеобразен херменевтичен ключ към текста, който следва. Те имат функцията да въведат към основния текст, да влеят в него някаква семантика. Ако те са вход към основния текст, то посвещенията - обратно, са излаз, извеждат към нещо външно, насочени са към ситуацията, предхождаща появата на книгата, отразяват един отминал момент - направено дарение или материална и духовна подкрепа. Напр. „Школска педагогиа“ от Йосиф Ковачев има следното посвещение: „За спомен на блаженопочиналият В. Априлов, незабравеният Патрон на Габровските школи, като отхраненик на оставената от него сума, посвещава своя пръв трудец Й. А. Ковачев“.

Характеристиката на посвещенията като паратекст предполага съотнасянето им както с другите паратекстове, така и със самата книга, но най-проблемно се оказва съотнасянето им с предговора. Посвещението обикновено отговаря на въпроса „защо“ излиза тази книга или благодарение „на кого“, предговорът коментира преди всичко - защо е написана, нейните цели, перспективи, надежди. И ако адресатът на посвещенията е винаги конкретен - в това е и смисълът - да се изрази почитта, благодарността, то адресатът на предговора е обикновено анонимното „любомъдрий читателю“, или „Драги единородци“. И посвещението, и предговорът са ориентирани към едно - огласяване на памет. Но докато чрез предговора или послеслова авторът иска да изгради памет за книгата, да диагностицира нейната значимост, то чрез посвещението се създава памет на благодетеля или на личност, която е всепризната със своите народополезни дела. Посвещенията се четат през презумпцията - „да се знае и помни“, те целят да създадат памет за другия. И ако за останалите паратекстове е характерна центростремителната функция - те насочват към основния текст, то посвещенията имат по-скоро - центробежна функция - насочват към извънтекстова ситуация, предхождаща появата му.

Но, същевременно, посвещенията имат и раздвоено съществуване. От една страна те действително насочват не толкова към книгата, колкото към благородната причина за нейното появяване. Но, от друга - лицето, на което посвещават своя труд , непосредствено и неизбежно се свързва с книгата и по този начин - чрез акта на посвещаване - те сякаш връщат към основния текст на книгата. Тя става по-значима, излиза от неизказаността във въвеждащия текст на посвещението, привличайки, вече заради утвърдената личност на благодетеля, читателския интерес. Този акт я прави предварително отличена, преди да е прочетена тя вече е вложена в друг, по-висш регистър - в мисъл на „щом авторът може да си позволи да посвети книгата на едикого си, значи тя е достатъчно важна“. Например, цитираният случай с „Школска педагогиа“ и посвещението на В. Априлов, или „Слова, сказани при посещението на търновския митрополит Иларион у Свищов“ на Ст. Ил. Попов има посвещение „На Свищовското читалище“, „История на православието“ от Д. Душанов е с посвещение на „Екзарх Антим І“ и много други, които свързват самата книга със сътвореното от признатата от обществото личност, като често има и тематични пресичания между книга и делата на личността. Но, неизбежно, посвещаването на толкова известни и всепризнати личности отпраща и към нещо друго - предавайки им своя труд, авторът сякаш търси и други проекции на паметта - той се съизмерва с личността, съпричастявайки се, застава редом, като споделя и паметта, и евентуалната слава. Анализирайки посвещенията в книгата си за паратекста, Ив. Радев представя един унгарски автор - Ищван Рат-Вег, който твърде крайно определя тяхното значение в западноевропейската литература: „Посвещенията откриват пред нас плачевната страна на историята на литературата. Това е летопис на писателското раболепие.“3

В посвещенията с колективен адресат се наблюдава и още нещо - съзнанието на автора (издателя, преводача), че, посвещавайки своя „трудец“ на институция (дружество, читалище, кръжок и т. н.), той ще подтикне към още повече дела или ще предложи нужните и верните правила за поведение, за възпитание нравствено и духовно. Т. е. книгата придобива и друга функция - тя е определена, още преди да е намерила своя път към читателя, като важно помагало в бъдещата дейност на дадената институция. Това е буквално формулирано в посвещението и е едва ли не основният стимул да бъде издадена. В този смисъл има едно твърде интересно посвещение към една комедия на Димитър Е. Шишманов „Добродетел и злоба. Фантазия в три действия“ (1871), чиито герои са само жени, а мотото е - „Прави добро и небой ся!“ Посвещението гласи: „Дръзнувам да посветя този мой пръв драматически опит на благодетелните български женски дружества. Които умолявам да уважат този мой трудец, като знак на съвършенното ми към тях високопочитание.“ Формулираният жест „на високопочитание“ се разтваря вече в предговора на книгата и заявява за едно много интересно пренасочване на посланието в посвещението към същинския замисъл на автора. Това е и добър пример за съотнасяне между посвещението и предговора като паратекстове към книгата. В любопитния предговор авторът се надява, че драмата му ще „примами на някой читател или някоя читателка една едничка умилна сълза“ и допълва: „Аз си въображавам, че духът на добродетелството трябва да владее, както всяко човеческо сърдце, тъй и всяко дружество и общество; а особенно мислех и мисля, че този дух трябва със сичка живост да въскресне в онзи пол, който е в състояние - когато ще - да ублажи животът на мъжа частно и човещината изобщо, т. е. в женският пол. А за да ся постигне тази божествена височина, неуморен труд ся изискува от българските женски дружества, които като непоколебим стълб трябва да противостуят на сяка буря, произхождаща от развратната злоба...“4 Преплитането между обекта на посвещаване и имплицираните смисли на изразеното „високопочитание“, а също и евентуалните послания в убеждението, че трябва да се утвърди „духът на добродетелството, са израз и на представата на автора за обществения смисъл на неговия труд.

Други знаци на паметта, от същия разред, са похвалите и даренията, публикувани предимно в периодичния печат. Похвалите огласяват благодарност за иждивения , за нещо построено, за изпращане на учение в чужбина и проч. Това са и многобройните списъци на спомоществователи или „пренумеранти“, които ще получат почит във вечността. Те имат подобна на посвещенията структура, но са значително по-многословни и пространно обясняват повода на похвалата; някои са в стихове. Например, в „Търговски писменик“, издаден от К. И. Попов, посветен на основателите на Браилското българско училище Д. Т. Балжиев и Кръстю Чакъров, има една „похвална песен от българското училище в Браила“. В една пространна публикация в сп. „Читалище“ се хвали дейността на девическото дружество в Железник: „Ето редовност, ето деятелност, ето знак на чистобългарскый, на чистонародный ни Напредък!“ Подробно се разказва, как „ученолюбивите девойки“ са решили да „ся събират всяка събота после пладне в Главното училище и си поставили закон да приносят в общий им ковчег от 5-30 лири. Хвала им! тия 5-30 лири за наший народ са безценни...“5 Значително по-интересен е въпросът с даряването. На практика, посвещението също е доброволен духовен дар, който привлича към личността на благодетеля всенародната признателност, придавайки му статута на властимаща личност - завидната духовна власт. Въпросът за „дара“ като обект на философски интерпретации е поставен преди всичко от Ж. Дерида, а също и от Марсел Мос. „Проблематиката на дара възниква вследствие на следата и текста - пише Дерида. - Тя не може да се конструира от позицията на някаква метафизика на настоящето, да не говорим за знака, означаемото, означаващото или на стойността“.6 Проблематизирайки акта на даряването, произхождащата от това слава, споделена между дарения и дарителя, Ив.Дичев отбелязва, че „пишещият субект има своите съзнателни или несъзнателни егоистични стратегии, той мисли за това, което ще получи в отплата“.7 В тази оптика видян, актът на даряването може да открои и следното - в традицията на даренията във възрожденските текстове, в някои публикации за дарени суми или солидни подкрепи, е имплициран и друг момент: залагайки адреса на дарения, дарителят, на практика, си позволява суетата да се доближи до него, да съизмери своя жест с нещо, което е ориентирано към социума. В немалко дописки за дарения в периодичния печат прозира именно това - грижа за дейността на дарения, но и самочувствието на дарителя, че със своя жест подпомага една благородна кауза. Такъв характер има дарението в една дописка за дейността на женското дружество „Ступанка“ в Русе (в. „Отечество“, ІІ, 64, 13 ноември 1870), също и във в. „Право“ (V, 381 16 ноември 1870), където се споменава за дарения за новото българско училище в махалата „Каика“ и много други. В цитираната книга на Ив. Дичев находчиво и вярно се разкрива и другата, скриваната мотивация на даряването, видяно вече като „социална стратегия“: „защото дарът е форма на солидарност, но и на обвързване, на подкрепа, но и на господство над другия"8.

Един друг тип текстове, които в голяма степен съдържат знаци за памет - са завещанията. Завещанието е перформативен акт - придобиване на собственост чрез словесно действие - който и има юридическа стойност. И посвещението, и завещанието - са израз на добра воля (освен в случаи, когато завещанието е осъществено насилствено). И двете са ориентирани към създаване на памет. Посвещенията са израз на почит и създаване на памет на другия, като публичността е съзнателно търсена. При завещанията се постига памет за себе си. Те обикновено са непублични, или се огласяват по-късно, особено ако завещаващият е изявена личност (завещанието на В. Априлов, Евлоги и Хр. Георгиеви и др.). Такъв характер има една публикация във в. „Македония“ (1868, ІІ, 13 януари) - завещание на д-р П. Берон: „Преправяние на бащината ми мене оставена къща в Котил, на училище общо за децата със моя харч“, в което се допълва, че „зарад котленското училище оставям по край тези еще, и сичкити мои книги напечатани на френски язик които са...“. В нарочна клауза д-р П. Берон определя „парите да ся раздадат по еснафите, а чи първити от тях да бъдат надзиратели на училището“. Във второто завещание - „Как ще са употреби приходът от Скорило“ той подробно и юридически точно определя условията за цялостната цялостната издръжка на децата. Публикуването на завещанието е акт на огласяване на народополезното решение на д-р П. Берон - „подбуден от человеколюбиво чувство“ - и това се съдържа в съпровождащата бележка, подписана от Л. Радулов.

Формата на посвещенията е типова.. Те са два вида - обстоятелствени и лаконични. През Възраждането преобладават пространните посвещения, по смисъла на „повече казано - повече означава“. Но, всъщност, в лаконичността на текста на посвещението - в случаи като само „На...“, авторът скрива обхвата на чувствата, не ги концентрира около едно определение и така не ги ограничава, не ги затваря. Посвещенията са много повече значещи, когато не са пространно изказани.

 


1 Славков, Я. Г. Нов способ упражнителен и лесен за ученье на немский язык. Според Ф. Ан. Преведе Я. Г. Славков, а напечата се с иждивението на Петра Стоянова. Издание първо. Букурещ. В народната печатница..., 1866.горе

2 Вж Радев, Ив. Паратекстът и художествената творба през Възраждането, С., 1993, 19-28.горе

3 Радев, Ив., Цит. съч., с. 20.горе

4 Шишманов, Д. Е. Добродетел и злоба. Фантазия в три действия. Русе, в книгопечатницата на Дунавската област, 1871, с. 3.горе

5 Читалище, 1871, кн. 12, 367-374.горе

6 Цит. по Дичев, Ив. Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост. С., 19991 с. 24горе

7 Пак там.горе

8 Пак там, с. 12.горе

 

ДружествотоКонференция

горе