Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

in English

Александър Антонов

Времето е пари. Османската куриерска служба в края на XVII и през XVIII век

 

Статията е базирана на османски документи, илюстриращи развитието на куриерската служба в Османската империя в края на ХVІІ и през ХVІІІ век. Целта е да се изяснят реформите, осъществени през посочения времеви отрязък, в тази немаловажна институция и да се прецени тяхната ефективност, което от своя страна би позволило да се отговори на въпроса доколко меркантилизмът навлиза и се налага като водеща тенденция при вземането на управленски решения в жизнено важни за управлението на империята сфери, както и доколко тази традиция е можело да бъде преодоляна.

Формирането на пътните станции, обслужващи куриерите и другите държавни пратеници в Османската империя, е един сложен и неравномерен в своето развитие процес, който в последна сметка довежда до създаването на системата ulak-menzilhane - специфични пътни станции, обслужващи не само държавните куриери, но много често използвани като етапни пунктове на султанската армия. В края на ХVІІ и през ХVІІІ век те се намирали по главните пътища - ulu yol. На Балканите мензилханетата били разположени по трите главни пътя - Sol kol, Orta kol, Sağ kol (ляво, средно и дясно направление).

Администрирането на пътните станции в Румелия и Анадола след средата на ХVІІ в. се осъществявало в една от най-важните канцеларии в османската финансова администрация - Mevkufat Kalemi от подотдела Menzil Halifesi. Формирането на отдел в Мевкуфата, отговарящ за мензилите, било напълно логично поради факта, че в тази канцелария се осчетоводявали приходите от извънредните данъци, които от своя страна се разпределяли съобразно конкретните нужди на армията. Тъй като именно от тези средства се осигурявало и поддържането на пощенските станции с необходимите хранителни припаси, дърва за огрев и всичко, което трябвало на войската по време на поход, логично било и куриерската служба да премине към същата администрация.1

След средата на ХVІІ век сведенията за организацията на пътните комуникации стават много по-подробни. Това се дължи на съставените мензилски дефтери в канцелариите на Мевкуфата, в които били вписвани всички промени в мензилската организация. Възможно е при тяхното съставяне да се установи известна последователност. Вероятно първоначално е било определяно къде е необходимо да има мензил. След това, в зависимост от натоварването на трасето, е определян броят на конете, казите, издържащи мензила, правен е и баланс на приходите и разходите.2 Как функционира системата добре се вижда от поредица сведения за мензила в Хебибдже (Любимец), спадащ към казата Джисри Мустафа паша (Свиленград).3 Съгласно ферман за времето от 1099 до 1100 г. (1688-1689) в пътната станция „съгласно стария обичай“ били определени 2 коня и 108000 акчета необходими за подържането на станцията, които вероятно е трябвало да бъдат дадени от страна на държавата. Срещу тази сума четири лица Елхач Мехмед ага, Ибрахим бей, Сеид Мустафа Челеби и Махмуд Челеби са се наели да извършват мензилската служба. Те са направили баланса за годината. Посочената сума е разхвърляна върху селищата в казата. От направените изчисления излиза, че на всяко хане (авариз?) се падат по 23 (?) акчета. За събирането на сумата е създаден дефтер.4 На следващата година е издаден нов ферман. С него се определя издръжката на общо 4 коня. Определена е и тяхната издръжка в размер на 3400 гроша (!), които под формата на imdad (помощ) ще се дават от казата Димотика. Срещу тази сума се наемат други двама мензилджи Мехмед челеби и Хюсеин Беше да наемат пътната станция. Отдаването под наем на пътната станция е санкционирано и от наиба Джисри Мустафа паша. Населението на Хебибдже обаче се оплаква пред мухафъза на Одрин, Мустафа паша от посочените арендатори и той отменя назначението им. Мензилът е поверен отново на трима от предишните наематели Елхач Мехмед ага, Ибрахим бей и Сеид Мустафа Челеби. Изглежда, че ръководната фигура в управлението е Сеид Мустафа Челеби, защото той приема пътната станция и констатира недостиг от 50 гроша.5

Информацията за този мензил става изключително подробна в мезилските дефтери. Така например в дефтера за мензилите от Orta Kol е записано, че за периода 1101-1102 г. (1689-1690) пътната станция в Хебибдже се намирала отново под управлението на Мехмед и за обслужване на улаците били определени 5 коня, които се осигурявали от следните кази под формата на imdad: Димотика -2, Чирмен - 2 и Ислимие (Сливен) - 1, а от страна на Hazine-i Amire (държавната хазна) - 90000 акчета.6 Сведенията за мензила в Хабибдже са детайлизирани в друг мензилски дефтер от деветдесетте години на ХVІІ в.7 Информацията за финансовата издръжка на пътната станция обхваща няколко години разположени между 1102-1106 г. (1690-1695), което ни дава по - добра възможност да видим принципите, на които е изградено финансовото обезпечаване. Конете които трябва да бъдат държани в пътната станция, първоначално са 6, през 1103-1104 г. (1691-1692) са намалени на 5 и пак възстановени на 6 през 1106 г. (1695). От отделните вписвания става ясно, че финансовите източници са три - държавната хазна, помощта от определени кази в коне, или в пари и от данъкът авариз, плащан от фиксиран брой авариз ханета. В разглеждания период се променят в количествено измерение два от приходоизточниците - държавната хазна и помощта давана под формата на коне. Първоначално от страна на хазната през 1691 г. се дават 34812 акчета. През 1692 г. те са увеличени с 10000 на 44812 акчета, а за 1695 г. липсва вписване за помощ от страна на държавата. Така или иначе разликата в това перо между двата регистъра е почти двойна. Това може да се обясни с липсата на друга финансова издръжка в дефтера от 1689-1690 г., освен помощта под формата на коне от посочените в него кази. Впрочем това обяснение намира потвърждение в допълнително вписаните приходоизточници в разглеждания мензилски дефтер. Става въпрос за събраната равностойност на данъка авариз, плащан от 164 авариз ханета, намиращи се в четири села (Деникли, Ениджели, Хебибдже, Хисарлък), в размер на 69624 акчета. Само този нов приходоизточник компенсира намалената държавна субсидия. Освен това под формата на помощ за мензила в Хебибдже на 25. 09. 1691 г. са вписани допълнително 60000 акчета, давани от казите Русокастро и Султан ери. И така сумата, необходима за издръжка на пътната станция, достига 174436 акчета. Що се отнася до броя на конете, то промяната е незначителна. На казата Димотика се възлага още един кон и така общата бройка достига 6 коня.

Основателно възниква въпросът дали посочената крайна сума на приходи за мензила трябва да бъде свързана с броя на конете. От една бележка в същия регистър, но за годината 1103-1104 (1691-1692) става ясно, че определения кон от казата Ислимие трябва да се дава от житeлите на града, за което е издаден и ферман.8 Това, както и наблюденията върху други регистри ни навежда на мисълта, че вероятно посочената помощ по-скоро представлява паричната равностойност на вписания в регистъра кон. Всичко това ни навежда на мисълта, че на практика се осъществява едно финансиране на много по-голям трафик през пътната станция, който обаче поради липсата на отчетност не може да бъде проследен в дефтера. Съпоставката между двата регистъра, както и сведенията за мензила от други документи ни позволява да определим и основните принципи, спазвани при издръжката на пътните станции в края на ХVІІ век. На първо място финансирането се е осъществявало от държавата, като постепенно са формирани нови приходоизточници, които позволяват намаляване на пряката държавна субсидия. Това обаче не прави системата по-ефективна, нито води до намаляване на тежестите свързани с издържането на пътните станции от раята.

Едно допълнително вписване в регистър на мензилите в Румелия от 1070 г. (1659-1660) дава възможност да се проследи първият опит за реформиране на системата, по която са били издържани пътните станции. Пътуващите по важни държавни дела улаци, които доказват това с ферман, не трябвало да плащат за използването на коне от мензилите. Тези, които пътували (изглежда по не много важни държавни дела) и имали също ферман, трябвало да плащат по 10 акчета на всеки час езда за използването на мензилски кон. Въпреки че не става ясно точно какви критерии разграничавали улаците на плащащи и неплащащи, тъй като всички притежават фермани, даващи им право да използват мензилски коне, така формулираните условия показват, че се прави опит от страна на централната власт да бъде въведена система, при която куриерите ще наемат мензилските коне срещу заплащане, за да се избегнат злоупотребите при тяхното използване.

В края на ХVІІ в. мензилханетата в империята били записвани в дефтерите като muayen или като gayri muayen9. Вследствие на засиленото военно напрежение във войната срещу Австрия и нейните съюзници през деветдесетте години на века мензилската система била изправена пред колапс. Безразборното използване на коне, предназначени да обслужват само улаците, нарушило ефективността на куриерската служба. Натоварването на раята, определена да поддържа пътните станции, достигнало своя предел.

Всичко това станало причина през 1108 г. (1696-1697) да бъде направен втори опит за промяна на издръжката на мензилханетата. На 10 ребиюлахър 1108 г. (6. 11. 1696) бил издаден ферман, адресиран до кадиите на казите, намиращи се по пътя от Одрин до Тива, до сердарите на еничарите, до вилаетските аяни и до управителите на мензилите. С него се променял съществуващият ред по поддържане на пощенските станции по Sol Kol - лявото направление. Вероятно фермани със същото съдържание са били изпратени и до длъжностните лица от средното и дясното направление.10

Във фермана се посочва, че старият начин на поддържане на пощенските станции се променя, като се формулира и причината за това - тяхното ползване не по предназначение: Понастоящем освен куриерите, които минават по важни държавни въпроси, пълководците, които са наоколо, определените велики везири за пазене на границите и за външните работи, и други военачалници и мютеселеми издават заповеди за използване на конете в мензилите не само за важни, но и за най-дребни и лични техни нужди. По този начин се създадоха много мензили, в които конете, необходими за важните държавни въпроси, не издържат и умират, а бедните раи от селата около тях се разпръснаха, което затрудни куриерите, пътуващи по важни държавни въпроси.“

Промените във фермана предвиждали определянето на такса за превоз, т. е. пътуващите куриери да ползват конете от пътните станции срещу заплащане: „Понеже разстоянията от един мезил до друг са различни, докато едни се намират в близост един до друг, а други стоят надалеч, трябваше да се определи такса за превоз на конете на всеки мензил - на час. И тъй се определи наем за всеки час, когато един кон е на път - 10 здрави акчета... Занапред да не се дава на преминаващите куриери от определените и неопределените мензили коне без заплащане, както и безплатни храни.“

За да се осъществи реформата на мензилската система, се нареждало конете в пощенските станции и парите, определени за изхранването им, да останат в ръцете на мензилджиите за срок от шест месеца (от Гергьовден до Димитровден на 1108 г. - т. е. от 23 април 1697 г. до 26 октомври 1697 г.). Този първоначален капитал, оставен на разположение на тези, които отговаряли за пътните станции е бил необходим, тъй като се предвиждало всички държавни пътни станции да бъдат дадени под аренда: „Така посредством вилаета ще се дават под наем мензилите на техните управители. Такова прошение ни бе поднесено, за да се издаде съответен ферман. Сега се издаде височайшият ми ферман, за да се действа, съгласно подадената молба, да се впише това в регистрите и за в бъдеще да се изпълнява“.

Цитираният ферман променял коренно функционирането на цялата пощенска служба в Османската империя. Промяната на издръжката на мензилите била толкова радикална, че, образно казано, обръщала цялата система „с главата надолу“.11 От своя страна законово вече регламентираната възможност за арендуване на пътните станции откривала пътя за тяхната постепенна приватизация, разбира се в условията на късния ХVІІ в.

Как започва да функционира мензилската система след промените, може да се проследи в мензилските дефтери от края на века и през целия ХVІІІ в.

Пример за това е един регистър от края на ХVІІ в.12 Той е първият, в който ясно могат да се откроят промените в организацията на мензилската система. В началото на този документ е направен баланс на приходите и разходите на мензила в Одрин. От него става ясно, че разходите за поддържането на мензила преди реформата са възлизали на 900 000 пълноценни акчета, 1339 килета ечемик и 270 килета пшеница. Те се покривали от държавата, от аваризите, плащани от определените мензилджийски села, както и от определения имдад за мензила. Споменато е, че преди 1697 г. мензилджиите са издържали 100-150 коня, но съобразно фермана, с който се определяло плащане на наем за ползване на конете от Димитровден на настоящата 1697 г. ще трябва да се плаща на час по 10 здрави акчета. Заповядано е също така парите, определени за държавната хазна, според стария ред, да останат в пътната станция като резерв.13

Когато от Одринския мензилджия Sefer zimmi (неверникът Сефер!) е поискана сметка за приходите от наема за ползваните до момента коне, както и за парите от резерва, същият отговаря със следното писмо: „Резервните пари изхарчихме, а за шестте месеца мензилът е дал за пътувания 738 коня, заедно със сюрюджиите, за които е събран наем от 630 гроша.“

Констатира се, че с въвеждането на наема вече не е било необходимо да бъдат поддържани голям брой коне в пътната станция, както и това, че разходите за тях са намалени наполовина, а бедното население е било облекчено от ненужно определения налог имдад. По нататък става ясно, че е направена справка в мевкуват дефтерите, от която може да се определят разходите за един кон, като в тях се включвала и печалбата на мензилджията. Разходите можели да бъдат разпределени в три пера. Първото включвало цената на коня, както и всичко необходимо за неговото изхранване и оборудване - ечемик и слама, юлар, чул, торба, върви, букаи, подкови, пирони и друго, което не е упоменато. Във второто перо били включени заплатите на сюрюджията, одаджията на един работник и на коняра. Третото перо се формирало от наема, плащан за мензила - вероятно, включващ самата станция, оборите за конете, хамбари. Така пресметнатите разходи възлизали на 50 пълноценни акчета на ден или 147,5 гроша годишно.

Що се отнася до приходите, те също са били изчислени внимателно, като се отчитали възможностите на конете и се предвиждало заплащане за всеки час езда. Посочено е, че, за да се извърши едно пътуване на един кон, са необходими 4 дни (един ден за отиване, един за връщане и два за почивка в яхъра, което е било задължително). Така за 360 дни един кон имал възможност да извърши 90 пътувания. След като се уравновесят близките и далечните разстояния, като се пресметнат загубите и инцидентите по пътя, може да се приеме, че всяко пътуване отнемало по 10 часа. При заплащане от 10 акчета на час, приходът бил 75 гроша за един кон годишно.

Балансът на така представените разходи и приходи показва, че за допълване на разходите за издръжката на един кон са били необходими 72,5 гроша.

Как се покривал този дефицит също става ясно. Одринският мензилджия се е наел да държи 40 коня. За годишната им издръжка, съгласно направените изчисления, са били необходими 5 900 гроша. Приходът от техния наем бил само 3 000 гроша, затова останалите 2 900 гроша се поемали от държавата. Посочени са и приходоизточниците:

1. От аваризите на одринските села - 598 284 акчета, 1339 килета ечемик и 271 килета пшеница.

2. От аваризите на хасовете на Махмуд паша - 100 гроша.

3. От държавната хазна - 1580 гроша.

Констатирано е, че при това положение събираните под формата на имдад 100 000 акчета (до този момент) от селата на нахията Юскюдар могат да бъдат премахнати, а населението - облекчено по отношение на данъците. За шест месеца са пресметнати общо 2 900 гроша. От тях 630 гроша са взети от наемите, оставали 2270 гроша вземания от държавата. Посочено е, че това трябва да се запише в мевкуфат дефтера и да се нареди новата наредба да влезе в сила и за другите мензили.

На лист 8 от цитирания мензилски дефтер са отразени промените в Одринския мензил. За разлика от мензилските дефтери преди 1696-1697 г. в този са отбелязани дестинациите и часовете път. Направленията са седем - Хебибдже на 9 часа, Паша къой с друго име Папазли на 14 часа, Димотика на 7 часа, Джисри Еркене на 9 часа, Загра - и Атик на 18 часа, Янболу на 14 часа, Кулели на 7 часа. Определянето на разстоянията в часове е било необходимо, за да може да се изчислят наемите, които трябвало да плащат улаците за ползването на конете. Прави впечатление, че само три направения излизат извън нормата от 10 часа за едно пътуване. Информацията, съдържаща се в този дефтер, провокира много въпроси, свързани с характера на реформата. Става ясно, че определените 10 акчета на час не можели да покрият разходите на конете, нито възнаграждението на мензилджията в размер на 4 акчета. Все пак било положено едно ново начало в организирането на мензилханетата, което до известна степен представлява победа над меркантилизма. Усилията, насочени към желанието да се сложи ред в издръжката на пътните станции, е безспорно доказателство в тази посока, но практиката от ХVІІІ век ни кара да се усъмним в крайния резултат.

През 1697 г. било уредено и използването на каик мензилите по р. Дунав. Един ферман от 17 şeval 1108 (11. 05. 1697 г.) създава нов ред за използването на мензилите по реката, обслужвани с лодки.

Определени били 15 мензила от Рахово (Оряхово) до Белград. Пътуването по и срещу течението на реката изисквало различно усилие и средства. Поради това се разпореждало да се заплаща различна такса при ползването на мензилските каици. Идващите срещу течението (от Оряхово до Белград) улаци трябвало да плащат по три акчета на човек за един час използване на каика, а ако имат cerahor (водач) и dumancı (кормчия) - по 10 акчета. Тези, които се спускали от Белград по течението, плащали половин такса - акче и половина на час за каика и 5 акчета за водач и кормчия.

Изрично се посочвало, че преминаващите през пристанищата улаци трябва да плащат определените възнаграждения във всеки мензил за използването на каиците, като се пресмятали часовете и броят на пътуващите. Не трябвало да се иска нищо повече нито от държавното съкровище, нито от раята. 14

Емините, забитите, диздарите и вилаетските аяни трябвало да отговарят за реда в пристанищата и да поддържат готови каици за улаците.

Дали реформата е била наистина радикална, или като повечето добри намерения, оставала половинчата? Отговор на този въпрос ни дават други регистри от ХVІІІ в., както и редица вписвания в кадийските сиджили. В случая ще се спрем на организацията на мензилханетата по Sağ kol. Дясното направление, което свързвало Истанбул с Крим, е известен под името „Кримски път“. През ХVІІІ век той вероятно е започвал от Кърк килисе (Лозенград), следвал е северна посока покрай черноморското крайбрежие, пресичал е Източна Стара планина при Айтос и Провадия (или през Котленския проход), преминавал е през източните части на Делиормана, достигайки до много важната пътна станция в Хаджиоглу пазаръ (Добрич). От тази пътна станция се отделяли две направления. Кримското направление продължавало към Бабадаг, през мензила Диване Али (селище в Северна Добруджа) и Карасу (Черна вода), пресичало река Дунав преди ръкавите на делтата при Исмаил (Измаил), продължавало в североизточна посока и достигало до крепостта Узи (Очаков). През първата половина на XVIII век, поради постепенното напредване на Русия към Черно море, е била организирана и мрежа от пътни станции извън района на Узи, които свързвали Кримския път с Азов. Трасето следвало античния римски път към р. Днестър. По този начин се осъществявала връзката с крепостта Бендер. Едно от много важните отклонения от пътната станция Хаджиоглу пазаръ е това към Силистра. След това по десния бряг на р. Дунав то продължавало към Русе, Никопол и Видин, като се дублирало и с формираните каик мензили по р. Дунав. 15Детайлна информация за главното трасе на пътя и отклоненията от него се съдържа в регистъра на пощенските станции и пристанищата в Румелия и Анадола. Той се намира в колекцията Kâmil Kepeci (KK), която се съхранява в Başbakanlık Osmanlı Arşivi, намиращ се в Истанбул. Регистърът няма начало и край. На листа 9в-10а са описани мензилите, намиращи се по дясното направление на Румелия (Sağ kol), а на листа 11в, 12а, 13в са описани морските пристанищата по отделните направления, както и тези по река Дунав, без да се дават разстояния в часове. 16

Мензилите, разположени по главното трасе на Кримския път и отклоненията от него, са разположени в специална схема, отчитаща часовете път между тях. Отбелязани са отклоненията от трасето на главния път и крайните точки на дестинациите. Ясно личат допълнителни вписвания, което показва, че регистърът е допълван съобразно промените в мензилската система.

menzil Kırk Kilise ilâ Krim

[oт] мeнзил Кърк килисе до Крим

saat - 12 an Kırk ilâ Fakiye

12 часа от Кърк [килисе] до Факийе

(с. Факия)

saat - 12 mezburun Aydos

12 часа [oт] споменатия [мензил] [до] Айдос (гр. Айтос)

24

[общо] 24 [часа]

saat - 14 mezburun Prevadi

14 часа [oт] споменатия [мензил] [до] Превади (гр. Провадия)

38

[общо] 38 [часа]

saat - 12 mezburun Hacioğlu

12 часа [oт] споменатия [мензил] [до] Хаджиоглу (гр. Добрич)

50

[общо] 50 [часа]

saat - 8 mezburun Divane Ali

8 часа [oт] споменатия [мензил] [до] Диване Али (селище в Северна Добруджа, намиращо се между градовете Черна вода и Добрич)

През ХVІІІ в. се съставят и друг вид дефтери на пътните станции - индивидулни. В тях са записани имената, или длъжността на всички лица, които наемат коне срещу документ. Отбелязани са броят на конете, както и броят на сюрюджиите, които ги придружават. Тези дефтери са заверявани от кадията на казата, в която се намирала пътната станция и след това са изпращани в мевкуфата след приключването на отчетния период. 17 Мензилите били наемани от мензилджиите най-често за една финансова година - от Рузи хазър (Гергьовден) на текущата година да Рузи хазър на следващата, или за половин година от Рузи хазър до Рузи касъм (Димитровден) на текущата година. Те са предлагани от кадиите и утвърждавани със султански ферман за определения срок. Често срещана формулировка е, че мензилджията е приел да управлява пътната станция, като се задължава да не надвишава определената за поддържането на конете в станцията сума. Много често някои от мензилите са управлявани от няколко мензилджии. Във всеки мензил е имало яхър с коне за обслужване на улаците, чиято бройка варира в зависимост от натовареността на пътната станция в дадения момент.18

Такъв бил случаят през 1739 г. и с ессеид Халил ага - арендатор на пътната станция в мензила Хаджиоглу базаръ. Той се е съгласил срещу 16 кесии да изпълнява мензилджийската служба заедно със сина си, но вместо да си гледа работата, се записал да служи и заминал със султанската армия на поход. Пътната станция била оставена на сина му Хасан. Това било използвано, както от жителите на казата, така също и от жителите на казите Варна, Омур факъх и Козлуджа, които трябвало да дават помощ (имдад) за мензила да оспорят поетия ангажимент пред съда. Те заявили, че нямат исканите пари и че са намерили друго лице, което приело да арендува пътната станция срещу 10 кесии. Постигнат бил компромис, при който Хасан се съгласил да върши мензилската работа до края на годината срещу - 12 кесии. Сагата около пътната станция в Хаджиоглу базаръ не спира до тук. От изложението на кадията става ясно, че Хасан умира, а баща му отново поема службата, след като се върнал от военния поход. Посред зима обаче, той затворил пътната станция, взел конете от нея, като настоявал да му бъдат платени още 4 кесии, т. е. да получи сумата, срещу която се е наел за мензилджия - 16 кесии. Изнудването успяло. Парите били събрани, но кадията наредил да бъдат върнати от въпросния Халил.19

Описаният случай представя в друга светлина издръжката на мензилската система. Явно почасовото заплащане за ползването на конете отдавна не функционирало и старата система отново била възстановена. Впрочем това се вижда и от разхвърлянето на мензилските разходи върху 495 ханета от казата Хаджиоглу базаръ през 1739 г., които трябвало да платят по 12 гроша и 50 пари. Явно състоянието на мензилската система през тридесетте години на ХVІІІ век твърде много напомня края на ХVІІ в. Кризата в системата налагала отново издаването на ферман, който да определи реда за ползване на мензилханетата в края на 1739 г. В него изрично се посочвало, че отново трябва да бъде възстановен редът, съгласно който да се заплаща за ползването на ездитни коне. Часовете път между мензилите трябвало да се вземат от регистрите в мевкуфата, а на улаците да бъдат дадени заповеди, в които да се вписват броят на конете, които ще ползва, както и часовете път. Отделно да му се дават пари на ръка, за да плаща на мензилджиите. Предвиждало се да се плащат по 10 пари на час езда. С друг ферман от 1740 г. се нареждало да се подбират надеждни хора за управители на пътните станции. Целта била да се прекъсне порочната практика вилаетските аяни да назначават удобни на тях хора и по този начин да се облагодетелстват от помощите, давани от държавата на мензилите. Аналогично съдържание има и заповед от 1787 г., изпратена до кадийските наместници, офицерите и градските старейшини в Румелия. С нея отново се нареждало да не се дават на улаците повече коне, отколкото записаните във ферманите им, а на тези които нямат заповеди, да не им се дават въобще.

Въвеждането на такса за плащане при ползуване на коне, както и изискването да се показва заповед, срещу която се дават коне, бележи нов етап в развитието на мензилската система. Въпреки това разходите на пътните станции и след реформата продължавали да се покриват, ако не от авариза, то от парични суми, вземани от други кази под формата на помощи. Това положение много добре се вижда от баланса на приходите и разходите на мензила Диване Али. Пътната станция разполагала с десет коня. Разходите възлизали на 1485 гроша, но 428 от тях били събрани под формата на имдат от казите Силистра, Балчик и Мангалия.20 Изглежда че, както и много други реформени начинания предприемани от Високата Порта, то и реформата на мензилската система представлявала по-скоро добро намерение, отколкото реално действие. Това се вижда и от прегледа на общия баланс на приходите и разходите на пътните станции в Румелия и Анадола от 1713 г. Според него средствата, необходими за издръжката на мензилите в Анадола и Румелия за същата година са 244 000 гроша. От тази сума таксите, плащани от улаците за ползване на конете възлизала на 136 000 гроша, доходи от различни мукатаи - 10 000 гроша и авариз събиран от старите мензилски села - 98 000 гроша.21 Всъщност всяка една военна кампания предизвиквала увеличаването на трафика през пътните станции, а следващата стъпка била премахването на почасовото заплащане от страна на куриерите за използваните коне. Всичко това ни дава основание да приемем, че почасовото заплащане изглежда е целяло да замени като форма директното субсидиране на мензилската система от страна на държавата. Целта явно е била да се въведе ред в използването на конете намиращи се в пътните станции, като се прекрати използването им за лични нужди.

Ферманите, с които през ХVІІІ в. се опитва да се сложи ред в мензилската система, както и сведенията от индивидуалните дефтерите на мензилите показват, че е било много трудно да бъде реформирана системата, поради различието в интересите на централната власт и тези на вилаетските аяни през ХVІІІ век. Мензилите се оказали солидни източници за обогатяване. В тях потъвали средствата от почасовото заплащане, а конете се използвали повече за лични нужди. След 1696 г. индивидуалните мензилските дефтери, водени от управителите на пътните станции и заверявани от кадиите стават изключително многобройни. Този вид дефтери се запазват чак до 19 век, когато Мустафа Решид паша създава системата Поща хане по модел на модерната европейска пощенска служба. Времето за пътуване било превърнато в пари, които не се връщали в нея, а обслужвали лични интереси. Това състояние се запазило до ХІХ в., когато Мустафа Решид паша създава поща хане по модел на европейските пощенски служби.



1 Heywood, C. Some Turkish Arhival Sources for the History of the Menzilhane Network in Rumeli during the Eighteenth Century, Boğaziçi Üniversitesi Dergisi - Beşeri Bilimler / Humanites, 4-5 (1976-7)., p.41. и The Ottoman Menzilhane and Ulak System in Rumeli in the Eighteenth Century, in O. Okyar and H. Inalcık Türkiye’nin Sosyal ve Ekonomik Tarihi (1071-1920) (Birinci Uluslarası Türkiy’enin Sosyal ve Ekonomik Tarihi Kongresi Tebliğleri), Ankara 1980., p.180.горе

2 BOA, KK, 2742. Този мензилски дефтер от 1691 г. описва мензилите в Румелия и Анадола и е един от типичните дефтери, съхранявани в Мевкуфата. В отделни раздели са вписани направленията и мензилите във всяко едно от тях. Всеки мензил е описан в отделна рубрика, която включва името на мензилджията, срока, за който наема мензила, броя на използваните коне и разходите на мензила по пера, както и задълженията на мензилската рая от определени селища. Тези вписвания са направени със сиакатен шрифт, но редица допълнителния са извършени и с шрифта дивани. Личи, че първо е нанасяно името на мензила, а след това са правени другите вписвания. На места са обозначени само имената на мензилите. На с. 52 са вписани само имената на мензилите и рубриката bargir reis по направлението от Йенидже Вардар към Превезе (Yeniçe-i Vardar tarafandan Preveze canubına giden menazildir).горе

3 НБКМ-Ор. отд., Од. 18/10, л. І-ІІ. Суретът е датиран от края на май-началото на юни 1688 г.горе

4 Ibid горе

5 Ibid p. ІІІ.горе

6 BOA, MAD, 4030., p. 53.горе

7 BOA, KK.,2742 р.18 горе

8 Ibid.горе

9 Определени, или неопределени. ВОА, КК, 2742, p. 49. В регистъра е отбелязано, че Ала Килисе (Омуртаг) и Казган (Котел) не са били мензили, но тъй като войската върви в тази посока, а е необходимо да минават и улаци, определено е да станат мензили. Датата на вписването в регистъра е 15. 07. 1692 г.горе

10 Тивчев, П., Калудова, Йорд. Документи за положението на населението в европейската част на Османската империя. С. 1973., с. 397. Виж и Heywood, C. The Via Egnatia in the Ottoman period: The Menzilhanes of the Sol Kol in the late 17th/early 18th century. In: The Via Egnatia under Ottoman rule (1380-1699). Rethymnon 1996. p. 134. Авторът датира фермана между 21.10 и 1.11. 1696 г.(стар стил), посочва и кадийската заверка в сиджила на гр. Солун - 12. 12. 1696 г. (стар стил). Двата фермана са почти сходни по съдържание. Вероятно на него е попаднал гръцкия учен Ваздравели и го е публикувал. Неговият превод е публикуван от П. Тивчев и Й. Калудова. Явно става въпрос за един и същи документ, записан в sicils,V. II, p. 186-188 в колекцията от сиджили на гр. Солун.горе

11 BOA, MAD, 3858., p. 1. „В цяла Румелия и Анадола мензилските коне в известните и неизвестни мензили (става въпрос за пътни станции, които са описани в регистрите и които се издържат срещу аваризите на определен брой домакинства и тези, които са задължени да дават коне, но не са регистрирани - т.е. нямат мензилски статут) се премахват ( премахва се издръжката). Пътуващите улаци с височайши ферман ще вземат коне, но ще плащат за всеки кон, за всеки час езда по 10 акчета. Да се изисква и по 4 акчета приход за мензилджиите (управителите на пътните станции).горе

12 BOA, MAD, 4031.горе

13 Ibid. p. 2горе

14 BOA, КК, 2742. р.18горе

15 За мензилите по р. Дунав виж : ВОА, КК 2555, p. 12горе

16 BOA, KK, 2555: Defter-i müfredat-i iskeleha ve kolha-i menazil-i atik (Подробен регистър на старите мензилски пътища и пристанища за 1003 година (1594-1595). Въз основа на допълнителни вписвания, съдържание на дефтера и палеографски особености той може да се предатира. Най-вероятно документът е създаден след реформата от 1696 година.горе

17 Heywood, C. Op. cit., p. 41; BOA, MK, 27915 - Дефтер на мензила Превади за периода от Ruz-i Hazır (Гергъов ден) на 1706 г. до Ruz-i Hazır на следващата 1707 г. Описани са пътуващите по направленията - Хаджиоглу пазаръ (броя на часовете е изпуснат), Силистре (Силистра) - 29 часа , Йени пазаръ (Нови пазар) - 10 часа, Варне (Варна) - 8 часа, Айдос (Айтос) - 14 часа. Общо са получени срещу дадените коне, като се приспадат разходите на сюруджиите 62765 акчета.горе

18 Halaçoğlu. Y. Op. cıt. p. 123.горе

19 Димитров Стр. Османски извори за историята на Добруджа и Североизточна България. С., 1981., с. 40, док. 47.горе

20 Ibid. p. 41.горе

21 Heywood, C. The Ottoman Menzilhane..., p. 184.горе

 

ДружествотоКонференция

горе