Николай Аретов

Парите в литературата.
Повестта „Беше“ на Васил Попович.

Темата на днешния разговор провокира към размисли в различни посоки. Ще се опитам да тръгна по една от тях - образа на парите в литературата. Ще го направя чрез една конкретна творба - повестта „Беше“ на В. Попович - която предлага един, според мен важен поврат в представянето на парите в литературата. Преди това ще се опитам да предложа някои по-общи разсъждения, свързани с еволюцията на литературния образ на парите.

По традиция, следвайки евангелския морал литературата се отнася негативно към парите, в които вижда преди всичко източник на поквара и злини. Според това традиционно гледище парите са и нещо статично, те се трупат или липсват, но по правило са „безплодни“. От друга страна те могат да провокират определени действия или промени у хората, които влизат в допир с тях. Този подход разглежда парите преди всичко като съкровище, много често - като прокълнато съкровище.

Другият подход към парите, нека го нарека модерен, също често е склонен да има негативно отношение към тях, но ги вижда като нещо динамично, като капитал. При този подход парите попадат в други семантични редове, а и в други сюжетни поредици. За разлика от съкровището капиталът е динамичен и плодоносен, той поражда не само поквара и злини, но и приходи, които могат да бъдат и полезни. За разлика от съкровището капиталът служи за инвестиране, за изграждане на рационални доходоносни структури, а не за да осигурява престиж и лукс. Втората съществена разлика е че капиталът може да се създаде чрез съзнателни и целенасочени усилия, докато съкровището по правило се наследява, намира се (обикновено случайно) или се получава наведнъж по правило в резултат на някакво престъпление или предателство. Въпреки че несъмнено могат да се намерят и по-ранни подобни образи на парите, те обикновено се свързват с Балзак. Преди него Просвещението предлага образа за издигналия се с труда си човек.

И едно пояснение. В чист вид новото отношение към парите като капитал е по-характерно за протестантите (и за юдеите), в по-малка степен за католиците и в още по-малка - за православните. Натам поне ни насочва известния труд на Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма“. Тази най-обща закономерност също би трябвало да се има предвид, когато се коментира отношението към парите в българската литература от ХIХ в.

Очевидно е, че еволюцията на представянето на парите в литературата е пряко свързана с обществената среда, в която възникват конкретните текстове, с нейната икономическа основа, със социалната и структура и, не на последно място, с доминиращите манталитети. И обратното - по фиксираното в литературните произведения отношение към парите, както по читателската рецепция, може да се съди за икономическата основа и структурата на обществото и преди всичко за доминиращите манталитети. Може, но при едно съществено уточнение - изводите трябва да държат сметка за напълно възможните и често срещани усилия на писателите да въздействат върху обществото, като го представят според своите възгледи, политически пристрастия, утопии и пр. И, далеч не на последно място, според въздействията, които на са подложени, което в контекста на българския ХIХ в. означава преди всичко външни въздействия, получени в чужда среда, по време на годините на учение и по-късно.

В българската белетристика от ХIХ в. промяната, очертаването на модерния подход към парите се забелязва сравнително късно и, според мен, се наблюдава най-ясно първо в повестта „Беше“ на Васил Попович. Някои автори, включително и по време на днешния разговор, откриват промяната по-рано, още при Софроний. И те имат своите основания, доколкото изхождат от малко по-различни критерии. Любопитно е, че и в този случай Софроний се оказва в една особена позиция - както и по отношение на възникването на оригиналната белетристика при него се забелязват някои от белезите на новото, но то не е изведено докрай, а дори е някак двусмислено. В практически план Софроний очевидно действа като модерен човек и по отношение на парите - ръкополагането му е свързано с пари, след това натрупва определени средства, участва в някакви сделки с овце, съумява да събере пари за издаването на Неделника, и пр. Явно за него парите ще да са били по-скоро капитал, отколкото съкровище. В произведенията му обаче, включително и в „Житие и страдания“, парите присъстват по един несъмнено традиционен начин. Донякъде същото може да се каже и за П. Р. Славейков, докато радикално настроените възрожденци (Каравелов, Ботев) всъщност гледат на парите (или поне ги представят в текстовете си) главно по традиционния начин. Другото изключение сред предходниците на В. Попович е Ив. Богоров, но неговите по-нови разбирания за парите не попадат в литературни текстове. Популярни икономически препоръки в текстове, които влизат в обхвата на литературната история, се откриват в богата рецепция на Б. Франклин¹ - един от най-типичните и известни представители на духа на капитализма в световен мащаб.

Тъй като творбата, на която ще се спра, а и нейният автор, не са много популярни, ще си позволя да ги представя възможно най-кратко, за да не повтарям това, което съм писал за тях по други поводи.² „Беше. Повест из разказите и дневника на моя учител“ е публикувана като подлистник на в. „Балкан“ през 1883 г.³ и е най-обемното произведение на В. Попович. Печатният текст остава недовършен, в архива на писателя се пазят два по-пълни варианта, вероятно по-късни преработки. Особен критически и читателски интерес към творбата не е документиран, известно ми е само едно кратко нейно споменаване на литературен историк⁴.

При разглеждането на „Беше“ трябва да се държи сметка за литературния контекст, в който попада повестта. Тя излиза години преди „Под игото“ (СбНУ, Т. 1-3, 1888-1889, отделна книга 1894). Всъщност след Освобождението дотогава са публикувани само няколко белетристични опита. Най-значителните безспорно са Вазовите „Митрофан“ (Наука, 1881, в книга 1882) и „Немили-недраги“ (Наука, 1883), както и „Спомени от цариградските тъмници“ (на хърватски 1875, на български език 1881) на Св. Миларов. Към тях могат да се прибавят още почти само „Пиян баща убиец на децата си“ (1879-1881) от Ил. Блъсков и „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881) от Атанас Шопов. Малко по-късно излиза „Миналото“ (1884, 1888) на Ст. Заимов, биографичните и мемоарни книги на З. Стоянов, първите разкази на Т. Влайков, прозаичните и мемоарни опити на Ц. Гинчев, Петър Иванов („Възпоминания от разбърканите времена“, 1884), Хр. Попконстантинов, опита за исторически роман на Д. Ганчев („Борба за независимост“, 1888), приближаващата се до роман разгърната повествователна творба на Ил. Блъсков „Двама братя“ (1888-1889) и др. Дори и да се прибавят драматургичните опити от това време, тематичната оригиналност на „Беше“ се откроява. Останалите творби от началото на 80-те години се насочват или към борбите за национална независимост, в редки случаи и по-скоро в драматургията - към по-далечното минало, или към битови сюжети, по правило представящи „народния“, т. е. патриархалния живот, в който парите са представени по традиционния начин. В. Попович първи се опитва да въведе друг тип герои - учители, интелигенти или поне образовани градски хора, които преди това са ни познати от „Злочеста Кръстинка“ на Ил. Блъсков и от непреведените на български „сръбски“ повести на Каравелов, а малко по-късно ще се появят и във Вазовата проза.

Струва ми се, че причината за слабия интерес на съвременниците към творбата не е, или поне не е единствено в писателско неумение, а в търсенето на нещо ново, което още не се е избистрило. Повестта на Попович връща читателя към предосвобожденското време, а в някакъв смисъл - и към предосвобожденския тип повествование. От друга страна авторът явно не се задоволява с характерния възрожденски модел за „нещастната фамилия“, който е разработил в „Разходка до лозето“, той избягва и ретроутопичните представи за идилията на „старото време“ не по-малко категорично от Каравелов. Изоставено е и очерковото повествование, характерно за разказите.

Представата на Попович за света се е усложнила и той не си служи с лесните противопоставяния „свои - чужди“, „романтични влюбени - неразбиращи ги родители“, „добри бедни страдалци - зли чорбаджии“, дори като че ли липсва представа за правилното и доброто - героите му все постъпват правилно, а резултатите са трагични. „Чуждите“ практически липсват, „лошите“ са свои, наистина на първо място чорбаджии, но нещо неочаквано - нерядко и всички останали, „народът“ се подвежда по тях. Напълно отсъства и романтичното противопоставяне между герой и тълпа, влюбени и филистери. Не липсват характерните за Възраждането, а по същество просвещенски възхвали на учението, на знанието, но те сякаш се провалят, оказват се несъстоятелни - някой би казал - като Големият проект на Просвещението. В края старият учител ще изплаче разочарованието си от бившите си ученици, от човешката природа, която дългогодишните му и уж плодотворни усилия не са успели да променят.

Разколебаността на автора се долавя и в различията между вариантите в текста. Те са много, но едно заслужава да бъде споменато тук. В публикувания текст повествователят се завръща от учение в Русия, докато в един от ръкописите, вероятно най-късния, същия герой се завръща от Австрия. И на двете места с едни и същи думи той говори за напредъка на просветата там. Русия изглежда по-естествения вариант и според житейската съдба на автора, и според изданието, в което е публикувана творбата. Споменаването на Австрия звучи странно в контекста на цялостното творчество на писателя, който като че ли е склонен да вижда по-скоро негативното в неславянската чужбина.

Характерно за Попович е постоянното усилие да преосмисли съществуващите представи, норми и правила. Всъщност първите му по-значителни опити в няколко жанра по правило доста успешно градят актуалната митология - „Монолог или мисли на владиката Иларион“, „Разходка до лозето“, но веднага след това той предприема опити да погледне рационално и отстранено на съществуващата норма и в някакъв смисъл да я проблематизира. Това става доста открито в някои негови публицистични и критически статии - знаменитата критика „Нещо за новата картина на г. Н. Павловича на име „Аспарух“, статията „Трябва ли да бъдем здрави, за да бъдем полезни“, но може да се открие и в драмата „Наяве и насъне все то или Списателски истерики“, в непубликувани стихове за Вазов, в непубликувани размисли и пр.

Повестта „Беше“ е интересна и като преход от типичните форми на предосвобожденското към нови форми на повествование. От стария модел е останало желанието да се предаде „истинност“ на разказа. Запазил се е и мотивът за нещастната фамилия, които обаче е трансформиран радикално. Запазило се е и характерното за по-ранните повествования повтаряне на структурна единица, няколко двойки персонажи изпълняват една сюжетна функция⁵ - старият учител Андо и приятелят му Радуш (а редом с тях - техните родителите, съпруги и синове), злодеите Тодоран и Тоше, двете дъщери на Тодоран Анка и Евка и т. н. Всички те имат еднакви съдби и могат да бъдат разграничени само по някои детайли.

В „Беше“ се достига до една характерна конструкция с непряко повествование. Нейните особености са последователно използвани от автора. Тази конструкция не е непозната на българската преводна и оригинална книжнина⁶, но тук като че ли тя за пръв път се реализира в по-обемна оригинална повествователна творба. В известен смисъл подобна повествователна конструкция може да се потърси и в „Разходка до лозето“. В началото читателят е въведен в една ситуация, която фактически представлява фабулната развръзка. В някакъв смисъл началната ситуация представлява загадка, която трябва да бъде разяснена. Следва ретроспективен разказ на един от основните персонажи - учителят Андо, изслушан (явно - и записан) от негов пораснал ученик - Велко. Ретроспективният разказ хронологически достига до началата ситуация. Да си припомним, че „Велко“ е един от псевдонимите на Попович, с който той подписва стихотворения, публикувани в „Общ труд“. Дали от това не следва, че нещо от болградските училищни конфликти не присъства и в повестта, допълнен от отгласи от велешките надежди, а и разочарования („Трябва ли да бъдем здрави...“)?

Повестта е замислена като разгърната картина на една вече отминала епоха. Представена е съдбата на поне две поколения българи, видяна през призмата на тяхното време - развитието на просветата, преодоляването на гръкоманията, намеква се за борбите на българи и гърци за независимост, споменават се „Букурещкото и Одеското общества“, споменава се Цариград с неговите училища и атмосфера, „Руско-турската война за освобождението на християните от 1829 година“ и пр. Същевременно присъствието на всичко това в повествованието е по-скоро намерение или доста механично пришити елементи, отколкото органическа част от повествованието, както е, да кажем в „Под игото“. Няма съмнение, че авторът се стреми да разкрие развитието в обществото. Въпреки някои особености в представянето на любовта при различните поколения, за което ще стане дума по-долу, „Беше“ не представлява вариант на така характерната българската литература от по-ново време ретроутопия, нито пък „мрачна картина на робството“. Същевременно просветителският патос на творбата е несъмнен. Той се допълва от характерното за зрелия Попович насочване към прозата на живота, а не към романтични или сензационни сюжети - стремеж, който несъмнено има своите преки корени в руската литература.

В този контекст представянето на парите е важно. Парите играят съществена роля в повествованието. И то не толкова с отсъствието им у „добрите“ и свръхналичието им у „лошите“ персонажи, както е в някои от предосвобожденските, а и по-нови повести. Наред с познатото в „Беше“ се появява и проблемът за доброто управление на парите, били те частни или общи. Тук имотни могат да бъдат и положителните персонажи. И нещо друго, което е непознато за предходната литература. Авторът отделя не малко място на функционирането на парите, при това както у „добрите“, така и у негативно оценените персонажи. Капиталът на учителите не е натрупан само или поне не единствено от учителските им заплати или от някакво наследство. Той е резултат от умело инвестиране - в ниви и лозя, в даване на заеми с „умерена лихва“ (т. е лихварство) (с. 122), вложение в „църковната каса“, която действа като банка и носи приходи.

Попович, който произхожда от имотно семейство, брат му е собственик на хотел, а вероятно и предприемач, представя различни финансови инструменти - записи, полици, посочва изгодните лихви от вложенията и т. н. Това се отнася както за парите на учителите, така и за капиталите на чорбаджиите, а и за парите на общината. Показани са некоректните методи, с които си служат чорбаджиите - фалшифициране на документи, нелоялна конкуренция и пр.

Съществено място в сюжета е отделено на общинските пари, на органът, който ги управлява, на начините за тяхното инвестиране и на непочтените похвати, с които чорбаджиите (казано с днешния език) „източват“ общината. Присъстват и „дребните вложители“ в общинската каса и споровете в общото събрание и похватите, с които то може да бъде манипулирано. Въведени са изборите на епитропи, които управляват църковните пари, посочени са облагите, които могат да се извлекат от този пост и пр. Специално внимание е отделено на това, което днес се определя като „финансови инструменти“ - записи, секети, на тяхното управление - разсрочване (почек), на предоговаряне и откупуване на дългове и др. Представен е случай на симулиран фалит - „хитрият Тоше... преведе имота си икономически на децата си и се обяви несъстоятелен“ (с. 194). Всичко това има пряко отношение към сюжета, към съдбата на основните персонажи. Думата капитал, която разбира се не е нова за времето на написването на повестта, се среща на няколко места в текста (с. 131, 193). Подобни икономически действия, представени изцяло в негативен план, присъстват и в непубликуваната комедия на В. Попович „Добро утро, чорбаджи“.

Редом с парите присъства и открито назованото обществено мнение, което до голяма степен определя поведението и съдбата на героите и много често се коментира от разказвача и персонажите. Парите и общественото мнение са два нови обекта за литературата, поне в интерпретацията, която им дава В. Попович, тази интерпретация е непозната за по-ранната проза.

В „Беше“, след доста дълга прелюдия, също се разкрива историята на една, по-точно две нещастни фамилии. Похитителите тук са български чорбаджии, а похитени - парите на Андо и Радуш. Заслужава си да се разгледа по-детайлно присъствието на мотива. В „Беше“ той доста ясно се разпада на две цялости. Първата представя двете „нещастни фамилни - семействата на разказвача - стария учител Андо, и на неговия приятел Радуш. Те действително стават жертва, но от тях са похитени пари, а не девойки. Става дума за по 30 000 гроша, вложени от двамата в църковната каса, които след това чорбаджиите взимат и отказват да върнат. За да се разбере дали сумата е значителна, тя може да се сравни с заплатата от 1000 гроша, които като млади учители след три месеца Андо и Радуш донасят в къщи.

От друга страна „похитителите“ - чорбаджиите Тодоран и Тоше, измъкнали грошовете на учителите, стават жертва на нещо като похищение - след като са обещани, а след това отказани на младите учители Борис и Йоаким (синове на Андо и Радуш), дъщерите на Тодоран избягват от родния дом и пристават на своите годеници.⁷ Чисто формално погледнато те са отнети от техните родители и героите непрекъснато очакват контрадействията им, а и намесата на закона в лицето на конака.

Двете симетрични похищения - на парите и на момите - влизат в много интересни взаимоотношения в съзнанието на героите, а и на автора. В съзнанието на разказвача Андо несъмнено по-съществено е похищаването на парите - той по-често се връща към него, когато говори за „положението ни“ има предвид именно отнетите грошове. Без да е казано открито, в подтекста се чете готовността конфликтът да се разреши с размяна на похитените ценности - грошовете и девойките да се върнат на „законните“ им притежатели, разбирай - на родителите.

Присъствието на поне две поколения персонажи сякаш дава възможност да се разкрие някаква еволюция в отношението към брака и любовта. По-старото поколение (Андо и Радуш) някак си без особени предбрачни контакти се оженва за дъщерите на стария учител и техен благодетел, сякаш в знак на уважение и признателност. Всички изисквания на традицията са спазени - родителите на момчетата посещават дома на момичетата за да искат ръката и пр. При по-младото поколение има и предбрачни чувства, и несъмнено желание да се спази традицията. Всъщност нарушението й е принудено - след като родителите са дали дума (бащата на девойките с неясни користни намерения, бащите на момците малко против волята си), представеният изцяло негативно баща на девойките се отмята и почти насила заставя девойките да пристанат. Велко - слушателят на цялата история, е връстник на младите, но по време на събитията е бил на учение в чужбина, и се въздържа от коментар. Всъщност за него разбираме само че е по-просветен от останалите, но не по-малко искрено и строго от тях почита семейните ценности и се прекланя пред своя стар учител.

В ръкописа обаче се появява и трето отношение към любовта, което от една страна звучи много авторитетно, но от друга фактически е отхвърлено от последвалото сюжетно развитие. След като годениците с измама са принудени да се завърнат при родителите си, а младежите страдат за тях, неочаквано те получават следния съвет от лекари (т.е. просветени хора), при които бащите са ги завели за съвет:

Те им разказаха, че това се дължи на младостта, че и тий навремето са страдали от любовта и нейните несполуки и горчивини, но че те се обуравили наконец, преди всичко като вникнали в живота по-добре, по-дълбоко и го намерили на всъде прозаичен и не толкоз прелъстителен, както се описва той от мечтанията ни, от сърцето ни.

- Любовта ни даде случай сгоден да изучим света - казаха те. - Ний видяхме в него работи обикновени, почувствахме, че се навъртаме в една животна сфера, че сме обикновени човеци, а не ангели и духове, и тръгнахме по пътя на обикновения живот, отървахме се от убийствената ипохондрия и замечтахме живот солиден, полезен и спокоен. Дайте си воля, оздравейте и се заловете за работа. Вий можете да принесете полза на обществото ни, ний имаме нужда от вас, народът се нуждае от добри и хрисими учители. Живейте за него, посветете остатъка на любовта си нему, той ще е по-достоен за любов, истинска любов отколкото непостоянните сърца на най-верните любими. Оздравейте, вземете си по една жена от хилядите моми в града ни, отберете си ги по душа от най-почтените семейства и плюйте на подлеците!

Такъв език можеше да оздрави и оживи и по-нещастни от Бориса и Йоакима. (с. 188)

Това може да прилича на завръщане към патриархалното, но всъщност се приближава някак си до „позитивистките“ идеи, които Попович ще да е възприел в Русия, и които присъстват и на други места в творчеството му, а и конкретно в „Беше“. В началото учителят Андо предупреждава: „в повестта ми не дири много щастие и много поезия, не дири много увлечения, свойствени на една юношеска възраст: всичко това в живота ми е било рядкост. При това не дири и много пиитически украшения в разказа ми, те са чужди на въображението ми. Дири повече горчивата истина и действителността и прости, ако ти се покажа не твърде сложен и увлекателен.“ (с. 85) В края се повтаря същия мотив: „и само някои от нас оживяха да свидетелстват, че светът не е все поезия, но че е най-често най-гнусна проза, пълна с грабителства и зверства, страдания и сълзи“. От друга страна, както казах, сюжетът като че ли отхвърля тези разбирания, тъй като младите герои не успяват да ги възприемат - девойките се самоубиват, а момците умират от скръб - „в две недели отгоре охтиката ги свали в гроба“.

Като детайл в творбата присъства и едно престъпление в прекия юридически смисъл на думата, както и неговото разкриване - обсъжданата в общината кражба на парите на дядо Хитьо. Споменавам го, защото то има отношение към оформянето на жанра на литературата за престъпления, който заслужава самостоятелно разглеждане.

Повестта „Беше“ въвежда парите, разбирани като капитал, при това като капитал, натрупан по честен път, превръща ги във въжен елемент от сюжетното действие и същевременно ги поставя в един семантичен ред с други сюжетни мотиви и елементи като любовта и похищението. (Обикновено тези сюжетни елементи се определят като „традиционни“, но тази тяхна характеристика се нуждае от известни уточнения, за които тук няма място.) В случая е важно да се забележи, че парите могат да заемат мястото на други сюжетни елементи, да ги заместват или допълват и това е един от начините за въвеждането им в литературата.

¹ Вж. Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. Университетско изд. „Св. Климент Охридски“, 1990, 70-82.

² Вж. Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. Изд. „Кралица Маб“, 2000.

³ Балкан, 1, №1, 3, 5, 7, 8, 9, 26, 27, 29-31, 38, 18 януари - 9 септември 1883. Текстът е включен в: Попович, В. Съчинения. Издири и подготви за печат. Н. Аретов. Изд. „Кралица Маб“, С., 2000, 74-197. Тук се цитира по това издание, като в скоби се посочват стра Любопитно е, че успоредно с подлистника на Попович в. "Балкан" публикува и етнографски материал "Пристануша (пристанала)" от Г. Д. Искренов (№38). Ако се съди по думите на автора, явлението не е много известно на читателите и се нуждае от обяснение. Въобще във вестника повестта "Беше" попада в интересен контекст. Въпреки че няма литературна насоченост, по същото време "Балкан" публикува и друг подлистник - "Клара Милич" от Тургенев, като много често откъсите от двете творби стоят редом.ниците.

⁴ Вж. Конев, И. Белетристът Каравелов. С., 1970, с. 32.

⁵ Вж. Аретов, Н. Преводната белетристика..., 143, 219 и др.

⁶ По подобен начин е изграден например разказът на Л. Каравелов "Турски паша", както и някои по-ранни преводни творби. Вж. Аретов, Н. Раждането на новото. "Войвода" и традициите на преводната белетристика. В: Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. С., 1990, с. 68-79.

⁷Любопитно е, че успоредно с подлистника на Попович в. "Балкан" публикува и етнографски материал "Пристануша (пристанала)" от Г. Д. Искренов (№38). Ако се съди по думите на автора, явлението не е много известно на читателите и се нуждае от обяснение. Въобще във вестника повестта "Беше" попада в интересен контекст. Въпреки че няма литературна насоченост, по същото време "Балкан" публикува и друг подлистник - "Клара Милич" от Тургенев, като много често откъсите от двете творби стоят редом