Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Интердисциплинарна научна конференция Просветеният смях (2-3 април 2004)

in English

Лора Попова

Хитростта, глупостта и смехът в „Бай Ганьо“

 

Диахронният преглед на хитростта показва, че тя е високо ценена в античността. Смелостта на воина го отвежда към славата, а тя се печели в битка. Хитростта компенсира липсата на смелост, също осигурявайки победа и публично признание, но постигнати с лукавство и измама, вместо с героизъм.

Рея, Зевс, Прометей, Одисей, Дедал защитават интересите си и себе си чрез множество хитрости. Рея дава на Кронос камък, повит в пеленки като кърмаче. Прометей открадва искра от колесницата на Слънцето и я скрива в тръстиково стъбло; коварно измамва и Зевс, като го подтиква да избере от жертвеното животно тлъстината и костите. Сизиф чрез хитрост успява да напусне дори царството на Хадес. Одисей открадва Паладия, измамва Полифем, създава прочутия кух дървен кон, в който гръцките воини се скриват и така проникват в Троя. Дедал построява Лабиринта и изработва хитроумните статуетки хоапа. Тези герои се себеутвърждават не чрез силата и оръжието, а чрез хитрост и находчивост. Не желаейки да воюва, Одисей дори се преструва на луд, орейки морския пясък, но измамата му бързо е разкрита. Хитростта е способ, средство, посочено от ума, затова Омир неслучайно определя Одисей като „хитроумен“.

В библейското откровение хитростта е обвързана с греха. Изгонването на Адам и Ева от Рая е резултат от коварството на змията: „най-хитра от всички полски зверове“. Яков, родоначалникът на дванадесетте израилски племена, получава обичайната за първородния син благословия чрез хитрост. Името Яков означава „заемащ място чрез хитрост“. Постепенно в библейските текстове хитростта се утвърждава като оръжие на слабия и като грях. Победата вече се постига с мъдрост, молитва и упование в Бога, а не чрез хитрост. Нещо повече. В книга „Йов“ се твърди, че „Бог осуетява кроежите на хитрите“ (Йов 5:12), а в „Ефесяни“ хитростта е заявена като иманентно присъща на дявола: „Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да противостоите срещу хитростите на дявола.“(Ефесяни 6:11). Стига се и до най-страшното коварство — предателството на Юда: „и наговориха се да уловят Иисуса с хитрост и да го умъртвят“ (Матей 26:4).

Античният мит твърди, че първият човек е създаден с „хитър ум“. Следователно можем да приемем, че хитростта е сродна и обвързана с примитивното, първичното. В книга „Битие“ това е внушено чрез образа на змията — тя е хтонично същество, докато Адам и Ева са „образ и подобие Божие“. В оригинала на книга „Битие“, посветена на цялостното сътворение на Вселената, за змията се казва, че е „умела“, „изкусна“, в българския текст — хитра. В англоезичните варианти книгата е назована генезис, т.е. „произход“ или „възникване“. Възникването на хитростта, генезисът й се оказва обвързан с престъпване на закона, с рушене на реда. Не се използва сила, а изкусна измама, психологията на изкушението, подбуждението. В този план е характерна и разликата между гръцките думи „техне“ и „епистеме“. „Техне“ означава способ, хитрост, ловкост, а „епистеме“ — знание, умение, наука.

Оформя се веригата хитрост, интелигентност, мъдрост. Хитростта е обвързана с ума, интелигентността — с творчеството, а мъдростта — с нравственото прозрение и благото. Оказва се, че интелигентността и мъдростта анализират съдържанието на ситуацията, търсят смисъла. Хитростта вижда структурите и открива „пробива“ в тях. Поведението на хитреца е „технично“, индиферентно към смисъла и съдържанието на контекста. Той оползотворява каузалните връзки, моментната конфигурация на позиции.

Хитрецът е тактик, чрез ловко маневриране при различни конюнктури той постига метаморфоза на ситуациите. В отличие от него интелигентният и мъдрият търсят креативна реализация на възможностите, търсят предпоставките за развитие и промяна, виждат модалността на ситуациите. Хитростта е практически разсъдък, интелигентността — творчески. При хитростта има произвол, тя престъпва норми, руши граници, без това да отвежда до конструктивна промяна на ситуацията. Андрешко на Елин Пелин оставя съдията в блатото, но неговата постъпка не изменя съдържанието на ситуацията — той не спасява съселянина си. Съдия изпълнители ще продължат да съществуват, както и закони, санкциониращи нередовните платци.

Интелигентният търси съзидателни решения, открива нереализираните възможности и предпоставките за тяхното осъществяване. Неговото поведение е креативно. Поведението на хитреца е обусловено от случайността. Мъдрият следва онтологическите предпоставки и етичната норма. Неговото поведение, както и на интелигентния, е търсещо и откриващо зависимостите. То е творческо, не би могло да се сведе и редуцира до конкретната ситуация, както и да се изведе от нея. Интелигентният обобщава ситуацията и детерминира нейното развитие, търси решението й чрез креативни нагласи. Хитростта търси и открива пътищата за бягство от нея. Интелигентността анализира благоприятните възможности за промяна, синтезира съдържанието на ситуацията, глобалния смисъл на контекста, семантичния ресурс на многообразни възможности. Хитрецът съ-образ-ява — вниманието е фокусирано върху образа, върху видимото, върху успешните ходове. Той изследва синтактичната предметност, разпределението на ролите, структурата на участниците в събитието. Хитрецът взривява реда, мъдрецът го отстоява. Поведението на хитреца е интенционално-целево. Център е субектът, водещ — партикуларизмът. Оттук и различното отношение на хитреца, интелигентния и мъдреца към сакралното. Хитрецът иронизира, пародира, карикатури, използва: „Даже и такива неща като национални и племенни симпатии и антипатии му служеха само да извлича лична полза. Неведнъж е бъркал той в кесиите на разни славянски комитети, ту като „от Батак“, ту като „емигрант“. (А. Константинов, „Бай Ганьо“) Най-общо казано интелигентният — обяснява, а мъдрецът — мълчи. Той отстоява реда, универсално произтичащ от естеството, отстоява траенето.

Попадайки в различни ситуации, Бай Ганьо е изправен пред различни конкретни проблеми (дисагите, операта, смъртта на сестрата), които трябва да разреши в рамките на даден контекст — възпитание (етикет), език (изразно средство на културата — вербална комуникация), хигиена, сексуално поведение, културни стандарти... Но освен към този контекст семантичната оптика отвежда и към по-дълбок вътрешен хоризонт, определен от фундаменталните човешки ценности — изкуство, наука, памет, национална идентичност, смърт...

Културната норма превръща „външната принуда“ във „вътрешни самозадръжки“ (Елиас 2000:236). В творбата отклонението от нормата е представено най-често през погледа на общественото мнение, който е белязващ и изключващ:

Те по всяка вероятност приеха моя другар за някой новодошъл, непостъпил още в лудницата възточен човек, и аз забележих на лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. (белязващ)

И представете си, господа, погледвам, потънал от срам, към ложите — като че ме теглеше някой да погледна — и очите ми се срещат с устремените към мен очи на цяло едно познато немско семейство, в което аз бях много добре приет, и в техните очи прочетох искрено съжаление за моето отчаено положение. (изключващ)

Публичният поглед санкционира и осъжда, но Бай Ганьо не се интересува от правилата за публично поведение и не ги разбира, затова се „блещи“, внушавайки „героика“ или презумпция за невинност, чрез които отхвърля както публичните кодове, така и публичната власт. Тези правила не му носят изгода, затова ги отхвърля. И в това се проявява хитростта — без да си „поплюва“, „блещейки“ се, съзнателно да подминава утвърдени в масовото съзнание модели на културни отношения.

При Бай Ганьо режимът на преминаване от публичните в частните пространства е съпроводен от един спекулативен „ритуален“ акт, елемент от граматиката на хитростта — вписване в „своето“: „българи сме най сетне...“, като „своето“ има стойност само ако може да се извлече изгода, да има „келепир“.

Нарушението на границите се включва в режима на подчинението и в модуса на завоевателската власт. В този план не е случайно и пространственото проектиране на творбата. „Бай Ганьо“ започва с разгърната картина на един от най-публичните топоси: гарата, а тя е антипод на дома. От друга страна, чрез образа на гарата метафорично е внушено преодоляването и рушенето на границите.

Модерната нагласа, модерното мислене е свързано със стриктните разграничения, обозначавания, отмервания на всички възможни граници. При него съществува диктат на нормата, свързан не с трансценденцията, а с полетата на всекидневието. Културата се разгръща чрез оразличаването на нещата, което много категорично е експлицирано в сцените на хранене. Там репресивните механизми задават множество правила и регламентации, манипулиращи и „озаптяващи“ човешката телесност — Бай Ганьо безпардонно ги загърбва, изявявайки манталитета и природата на примитива.

Като феномен хитростта е акт на подмяна — семантиката се подменя от синтактика, съдържанието от формата, смисъла от структурата. Мрежата от операции на подмяна имплицира съвкупността от необходимости, които при Бай Ганьо са устойчиво стигматизирани чрез метафориката на хранителния код: „Докопаш ли кокала — дръж!“ Тактиките на подмяна са обвързани със случая, с пропуквания в системата, в съотношението на силите. Хитростта си служи с „ходове“, с виртуозни маньоври, затова зависи от умелото оползотворяване на обстоятелствата, от времето, от избора на точен момент за намеса. Тя търси да промени организацията на връзките, а това много често е обвързано с манипулации на езика, чрез които печели позиции. Показателно е например преобръщането на резолюцията до княза, извършено от Бай Ганьо и „свитата“ му:

Сега ще го обърнем наопаки, така вместо „да подкопаят“, ще турим „да закрепят“. <...> Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?....

Процедурите, чиито последователни операции се движат в тази схема, са детерминирани от липси — липса на достойнство, на нравствен кураж, на пари, на социален статус... Същевременно те изявяват субектната природа на хитреца чрез неистината, чрез лъжата.

Тъй като няма „собствени“ полета, от които може да наблюдава и контролира, действията на хитреца пресмятат начините и възможностите за вписване в чуждото пространство. Място на неговите действия е винаги полето на „другия“. Бай Ганьо няма родно място, роден дом, близки. Независимо дали е в Европа или в България, той обитава публичните пространства и трябва винаги да се съобразява с „терена“, който е наложен, с правилата и законите на чуждата сила в организираното от нея пространство. Така тактиките на хитреца са артикулирани като тактики на оцеляването.

Хитрецът не утвърждава „глобални проекти“, той прави „удари“:

Друга, друга една има, хвърлил съм око на нея, ама кой знай! На, ней да мога да завъртя мозъка — има какво да се удари. Богата!

Любовният дискурс е келепирджийски травестиран, представен като изгоден финансов удар, от който дори Бай Ганьо се възторгва: „Ашколсун! — извика Бай Ганьо с маслени очи, възхитен от младия събеседник.“

Хитрецът е мобилен, улавя в движение възможностите на момента, възползва се от тях, затова винаги зависи от случая, намира се в ситуация на покорство спрямо него и спрямо рисковете, на които случаят е носител. При това задължително трябва да бъде бдителен. Гротесковостта на тази бдителност, твърде различна от бдението на Дон Кихот над оръжието му, е експонирана чрез Бай-Ганьовото „бдение“ над дисагите с розово масло. Те са „оръжието“, с което той тръгва да покорява Европа.

Хитростта е изкуство на слабия. Интелигентността, мъдростта са сила, при това видима. Същностното, съдържанието са тяхно поле, затова те не могат да си служат с измама. Не можеш да измамиш, че си творец, не можеш да излъжеш, че си мъдрец.

За разлика от тях, хитростта, обусловена от липсите, майсторски използва „невидимото“, пропукванията, пропаданията в брънките на системата. В „Речник на българский език“ Найден Геров посочва майсторлъка като едно от значенията на понятието „изкуство“. Ловкият хитрец ползва това „изкуство“, усеща, улавя и комбинира пропуските, които конюнктурата допуска. Сполуките му произтичат от уместността на ходовете, бързината на действие, изкусното маневриране. Оттук и ядът на Бай Ганьо — „На маймуни ни обърнахти, да ви земе дявол, с маскари...“ Хитрецът трябва да запази равновесие, бързо да се нагоди, намести или измести, да е готов за изненади. Неговите жестове са от полето на еквилибристиката, той е своего рода въжеиграч, затова хитростта му е ефектна, но не произвежда същности. Тя показва, забавлява (разказвачите в „Бай Ганьо“ искат да се „посмеят“), при нея има трикове, но не и съдържание, нарушаване на порядъка, но не и съграждане на нов.

Единствената заплаха за хитреца е „да го надхитрува някой“. Подобна перспектива продуцира сложна област на напрежение, породено от спецификата на социалните му практики: „Едно би смутило нашия млад егоист — да го надхитрува някой.“ Точно затова е необходимо престижът да бъде утвърждаван, защитаван и нарцистично-церемониално окрилян: „смига ми с око, санким „виж колко съм дявол“. Чувството за собствено превъзходство е разгърнато чрез смисловия спектър на демоничното. Хитрина, лукавство, дяволлък се оказват от един семантичен ред.

Масовото съзнание утвърждава ценността и превъзходството на хитреца, въвеждайки агоналния момент: „Бреей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Не можахме до го излъжем. Ашколсун! Браво!“. Лъжата, измамата са превърнати във форми на състезание.

Кинестатичното разрушително съпричастие на общността към действията на хитреца е изведено чрез екзалтираното боравене на шайката съмишленици на Бай Ганьо с глагола „блъскай“, символично представящ хоризонта на социалните преподреждания по статусната стълба. Безкомпромисно повелителните речеви жестове, отправени към хитреца Бай Ганьо, проблематизират стабилитета на маркираните от всекидневния социален опит граници. Конвенциите не само са „изблъскани“, тяхната мощ е елиминирана. Хитрецът е поставен в ситуация на перманентно отблъскване от стереотипите на социо-моралната йерархия и социално-статусните отстоявания: „Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскай!“. Само така той би могъл да удържи идентификационния си ресурс на хитрец, статуквото си на мамещ, лъжещ, „въртящ“, извъртащ, „изкалъпващ“, „мятащ“. Реторичната напрегнатост на разказвача има ценностнокоординиращи функции спрямо атрибуциите на хитреца. В спецификата на личното действие моралистичната рефлексия съпоставя функционално практическия опит, набиран в обществените конфигурации на различни цивилизационни равнища.

Отхвърлеността, маргиналната позиционираност на хитреца в европейското културно пространство е изведена чрез смисловия комплекс на аморалността: Когато в другите народи думата „хитър“ е синоним на лукав, вероломен прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация.“ Хитрецът е отписан от идентификационната перспектива на етическите квалификативи и безкомпромисно положен в зоната на деградиращите негативни редукции — вероломен, лукав „понижен“ в „мнението на обществото.

В нашия балкански свят и в Ориента хитростта е извън негативната знаковост. Нещо повече — сменената оптика е стимулирана от позитивно възприятие и ефективно съдейства за обвързване на хитростта с модусите на етическото и естетическото. Дискурсивните разколебавания се насочват към битовите оправдавания и към знаковите конфигурации, свързани с етико-психологическия диспозитив: „Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите....но, съжалих го.“ Интелигентният съжалява, той си обяснява, разбира, прощава, търси позитиви. Ако такива няма, си ги измисля. Същевременно, моралната рефлексия проследява опциите на хитростта, застопорявайки „своето“ в сегментите на демоничното.

За обобщението синтез на началната фраза от творбата „Бай Ганьо“ е писано твърде много. Не и за втория текстови сегмент обаче. Той като че ли остава встрани от интерпретативните схеми. А първата част на произведението — „Бай Ганьо тръгна по Европа“, отделя графически два фрагмента, като вторият разгръща надпреварата кой да разказва за Бай Ганьо, акцентирайки върху глъчката, оживлението, спора кой знае повече за героя. И ако първата фраза изказва метафорично манталитета и характеристиките на Ганьо, то вторият фрагмент съдържа отношението към него. Бай Ганьо забавлява. В разказването за него се съдържа същото онова нарцистично самодоволство, което той носи, само че при разказвачите приоритетът е поставен върху оразличаването, върху гледната точка „ние не сме като него“. Желанието за разказване обаче, надпреварата кой да започне, пререканието кой знае повече извеждат идеята за прилика с обекта на разказване. Никой не би се надпреварвал да разказва за ситуации, които го позорят, за ситуации, от които изпитва срам и погнуса. Тук разказвачите се забавляват с „таквизи комедии“, те са „заразени от смях“. Той дефинира границите между обекта на смях и наблюдаващите го. От друга страна, техният смях отрицава, осъжда, заклеймява, бичува, дамгосва. Смехът е културният акт на отхвърляне и пречистване. Той е позиция, смеещият се е „над“ обекта на смях. Равнение на позициите е възможно само във фабулно-ефективния модус на случването, тогава, когато разказвачът е въвлечен в перипетиите на Бай-Ганьовите „спектакли“. Смехът е мощният лакмус, оцветяващ проблематичната им тъждественост, но разказвачите волю или неволю признават, че са „свои“, вписват се в Бай-Ганьовото настояване „българи сме най-сетне“. Оттласкването от това настояване става възможно чрез смеха, той е формата на себезапазване и себеутвърждаване на разказвачите, заявяващи, че несъмнено стоят по-горе. Смехът им е визия на снизходително-иронично отношение към „своя“, на „отдръпнатостта“ от него. Смехът е образът на същностно отдръпване, на екзистенциална отграниченост, изказваща възможността, свободата, да бъдеш „друг“, „различен“ от онзи, над когото се надсмиваш. От друга страна, той е и полето на близост с Бай Ганьо, защото, когато Бай Ганьо хитрува, когато смига с око „санким „виж колко съм дявол“, емоцията му е тъждествена с тази, която изпитват забавляващите се с „перипетиите“ му разказвачи. И в единия, и в другия случай наблюдаваме експанзия на Аз-а. Смехът експлицира безусловността на неговата власт, но в смеха на разказвачите присъства ироничен привкус, отливащ превъзходство на светогледния им модел, изказан като алтернативен на Бай-Ганьовия. Носител на иронично отрицание, този смях обаче, не би могъл да бъде оздравителен. Той посочва желаното „друго“, но заедно с указването му разгръща и мащабите на невъзможността другото да бъде постигнато. Така смехът се оказва визия на стремежа за оттласкване от собственото безсилие, признаване на неосъществимостта за подобно оттласкване и примирение с нея. Казват, че иронията е „най-свободната от всички волности, защото чрез нея човек надмогва себе си“ (Шлегел, „Критически фрагменти“). Подобно надмогване обаче не се случва.

Смехът се оказва съзнание за тотална резигнация пред разяждащата действителност — Бай Ганьо печели избори, Бай Ганьо е в двореца и пълни джобовете си с пасти, Бай Ганьо поучава Константин Величков, а разказването за него е включено като елемент от дискурса на „приятно far niente“.

Иронията като екзистенциална модалност заявява поведенчески индекс при разказвачите, обитаващи гранично пространство. Те са между „своето“ и „чуждото“, между „простия“ и „хитрия“, между масата и интелигенцията.

Ако те се смеят на Бай Ганьо обаче, то той също им се смее — за него те са будалите, простите, ахмаците. От друга страна, разказвачите, подобно на Бай Ганьо, познават и своето, и чуждото, но принадлежат към социална група, дефинирана от Ганьо като „диванета“ и „будали“. Дори за авторитет като Иречек той заявява: „А бе, ахмако, че аз един Иречек ако не метна, кого ще метна?“

Прост, ахмак, будала е този, който безпроблемно може да бъде надхитрен. Бинарното противостоене хитър — прост е включено от самия Бай Ганьо: „Ама, че си бил прост човек — укоряваше ме Бай Ганьо — аз те мислех за по-хитър.“ В неговите мисловни стереотипи хитростта е гаранция за справяне с всякакви ситуации, тя е генерираща сила, осигуряваща успешното полагане на индивида в общността, изживяно от Ганьо като докопване до „кокала“. „Ахмак“ и „будала“ означават „глупак“. За думата „прост“ в Речника на Найден Геров са посочени няколко значения: 1. който не е учен, неграмотен; 2. у когото няма лукавство, хитрина, дяволия; 3. който има малко ум, глупав, гламав, слабоумен, залюхан; 4. долна ръка човек. И тъй като интелигентът не би могло да бъде причислен към неграмотните, то той попада в репертоара на поведенческата кодировка, очертана от останалите значения. Така Ганьовото категорично отрицание на учените е изведено чрез знаковата конфигуративност на идентификационните маркери ахмак, будала, прост. От своя страна, отрицанието на разказвачите включва Бай Ганьо в социално-психологическия поведенчески диспозитив на „лукавия хитрец“ и „простак до мозъка на костите“. Травестията, осъществена от Бай Ганьо, е пълна — знаещият, начетеният, културният е ахмак, той е глупак. Причината за попадане в подобен идентификационен регистър е посочена от един от разказвачите: „И за туй, че добродушно се оставял да го скубят, като си доставял удоволствието да наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му — той се удостоил с титлата ахмак.“ Различната гледна точка към парите, различното отношение към богатството е същностно за разминаването — сблъскват се прагматизмът и идеализмът. В писмото си до Константин Величков Бай Ганьо поучава: „Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство — ето идеала, който трябва да преследваме.“ Само че разминаването е и в посока изпитване на „доволство“. Студентът се забавлява „да наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му“. Подобно забавление не се вмества в мисловните стереотипи на хитреца, то излиза извън неговия познавателен хоризонт, непонятно му е и попада в диапазона „ахмак“, „глупак“. Оказва се непонятно и за много от „нашите“ студенти, за които споменава разказвачът.

Смехът проявява субективната оценка, той е акт на регистриране на нелепостта на ситуацията, на отклоненията от нормата. В творбата „Бай Ганьо“ обаче е проява и на близост. Смехът е обвързан с отношение към истината, затова моментите, при които блика (в болшинството от случаите властва чувството на погнуса), са моменти, бележещи връзка с героя, обладаване на черти, които изявява в конкретната ситуация.

Бай Ганьо „изръшква“ Европа. Глаголът „изръшквам“ репрезентира цялата география на смисъла на Бай-Ганьовото пътуване. Тръгвайки на път, той първо се „облещва“ срещу фуражката и униформата, срещу „релсите“ и „маршрутите“ на реда и хуква да гони килимчето си. Мотивът е пародийно перифразиран. Не килимчето пренася Бай Ганьо във вълшебни страни и светове, а той се „изтрепва“ от бяг, тича, „горкият, цели три километра да го гони“. Ситуацията е комична, поведението — глупаво.

Същина на глупостта е неразбирането, затова глупакът не се страхува, той е активен, действа, не спазва никакви забрани и закони. Оттук и неговата непредсказуемост. Глупостта не разбира смисъла и съдържанието. Интроспективността, рефлексивността са и чужди, модалните взаимодействия — неясни и непонятни, затова превръщането на възможността в действителност е нереализуемо. Достатъчно е да си припомним приказката „Глупавият Ханс“. Глупакът не стои пред моралната позиция на избора. Хамлетовият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш....“ за него е невъзможен.

Интересно е, че в българската литература образ на откровения глупак липсва, с изключение на „Тримата глупаци“ на Елин Пелин, докато с хитреци е пълно. Срещаме и луди, и заблудени, но глупаци — не. Българинът мисли, разбира и използва хитростта като подстъп към полетата на престижността, обвързва я със смисловия комплекс на здравото, жизненото, позитивното, доброто, докато глупостта е преживявана като социална, етическа и естетическа лишеност, като непълноценност, дефектност, болестно състояние, с което е длъжен да се справи: „да излекуват човечеството от глупостта“ (Ботев). Глупостта не е обект на симпатия, тя прави човека уязвим и смешен, изолира го. Хитростта дава власт, затова в идеологическата система на българина глупакът се оказва вреден за обществото — в края на Елин-Пелиновата приказка тримата глупаци умират.

Хитрецът, подобно на глупака е активен, забраните и законите също не го спират, но докато хитростта е игра на ума, то глупостта изказва неговата „недостатъчност“. Поведението на Бай Ганьо в случая с килимчето е глупаво, но е провокирано не от „недостиг“ на ум, не и от непознаване на влаковите маневри, а от експликация на характеристики, бележещи деформации: „Зер, килимчето му вътре...“ Претенцията му е за съобразителност, но той заблудено хуква да спасява нещо, което никой не мисли да краде. В настървеността и отдадеността му се отгръща истината за неговия манталитет. Бай Ганьо не е глупак. Естествено, съвсем не са глупаци и онези, които той обявява за такива. Разминаването е същностно — разминават се светогледни модели, манталитети, идеологически проекти. Хитрецът оценява поведението на интелигента като глупаво. Интелигентът се смее над глупавото положение, в което изпада претендиращият за хитрец, и го съжалява. Поведението на интелигента е „обременено“ от теоретически, „книжни“ знания, метафизически търсения, идеологически постулати, от знания, които не носят „келепир“. Спектърът от реакции на хитреца Бай Ганьо се предопределя от прагматиката на „келепира“. За него всичко, което не носи „келепир“, се вписва в топологията на глупостта.

Бихме могли да приемем, че човешкото поведение има две страни — практическа (прагматическа) и абстрактно-идеалистическа. Върху асиметриите между тях повествователят гради гротесково-ироничните дистанции, маркиращи типологически особености. Срещу Бай-Ганьовата агресивна телесност стои отсъстващото присъствие на интелигента, най-пълно изведено чрез фигурата на Граматиков: „Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа откъм добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост“. Интелигентът следва модели, устремени към абстрактни същности, но практическите валидности, низовите редове на прагматичното „знаене“ („Знам ги аз тях.“) ги взривяват, извиквайки у него ужас, а Бай Ганьо му се смее. Това, което за него изглежда глупаво, е от спектъра на етическото — следването на етическите предписания за Бай Ганьо е будаллък. Самият той изглежда глупаво в ситуации, обвързани с изисквания за спазване на етикетната норма. Нарушаването на етичната перспектива извиква отвращение и погнуса. Там не би могло да има смях. Включен в текста като компонент на „приятно far niente“, смехът е соматичният акт на признание на глупостта и примирение с нея, за да започне рационалното оттласкване. Пътят към истината не би могъл да бъде „приятно far niente“, той не е емоция, а рацио, затова възможната структурно-отчетлива опозиция е глупак — нормален.

В света на всекидневните практически добродетели „нормален“ е онзи, който съумява да отговори на и да се адаптира към изискванията на базисните социални схеми. За социума, който Бай Ганьо обитава, мръсотията е флаг: „А двукольорните флагове все се развяваха!...“ Смисловите потенции на образа разпластяват мръсотията като идентификационен маркер, полагайки я и в конкретната й социално-знакова цялост и с пълнотата на спектъра от негативни конотации. Когнитивно обвързан с нея, Бай Ганьо се удивлява на онези, които обитават светове от различен порядък: „Чудни сте вий, учените!“ и поучава: „Нейсе, хайде и тоя път да ви науча...“ Чистотата на мисълта, на съзнанието, на отношението към другите, в цялостното поведение не е културен и естетически капитал на българина, не е част от установените културни конвенции, от самоочевидността на нормата, тогава е съвсем естествено ученият да изглежда като ахмак и будалла. Нормалността е изживявана и мислена като глупост, а простащината става норма.

Претенцията на простака да изглежда като този, когото отрича, желанието да „се препоръча, че не е прост“, извиква смях, но и горчивина. Означавайки деструктивния характер на действителността, функция на смеха е да произведе порядък, да възвърне същностите, затова в самото си формиране смехът е центриран около ключови сегменти от категориалния свод на общностното съществуване — смърт, пол, слово, изкуство, хигиена.

Неспазването на общоприетите правила и конвенции в цивилизованото общество е признак на невъзпитание и на глупост. Точно затова без да е глупак, Бай Ганьо попада в глупави положения. Незнанието, келепирджилъкът, нежеланието да „задържи“ онова, което приема като „човещина“, го поставят в комични и абсурдни ситуации, продуциращи смях.

Хитрецът винаги е в режима на смеха. Той обича публиката, търси да се надсмее, за него е удоволствие да осмее другия, но не би искал да става за смях. Бай Ганьо става за смях.

Глупакът също обитава публичните пространства. Той или плаче, или се смее, но смехът му е лишен от позитивен изглед, не притежава смисленост и ценност.

Интелигентният избягва публиката. Той се ангажира с публични прояви единствено ако засягат общото благо. Смехът му е рефлексия на доброто или жест от санкциониращите практики.

Мъдрецът търси самотата. Неговата блага усмивка е елемент от тъканта на хармоничното битие.

 

ДружествотоКонференция

горе