Бойка Илиева

„Бертолдо“ и функциите на смеха през Възраждането

За една малка, периферна по отношение на западноевропейските постижения култура, обременена от историко-контекстуални фактори, каквато е българската възрожденска култура, релевантен се оказва въпросът за съдържанието и спецификата на преводния репертоар. Обговарянето на този въпрос би следвало да генерира ред питания, сред които най-атрактивен е проблемът кореспондират ли параметрите на преводния дискурс с декларираните културни приоритети на Българското възраждане. Или другояче казано, отговаря ли съдържанието на преводния репертоар на възрожденските тежнения към европейска културна интеграция.

Със зараждането на търговско-занаятчийската класа се променя светоусещането на възрожденеца, нараства неговото самочувствие, изместват се акцентите на неговата сетивност към чисто човешка, житейска проблематика. В резултат на тези процеси след Кримската война се констатира значително увеличаване на дела на произведенията със светска тематика, за сметка на преобладаващите дотогава религиозни съчинения.

Но за литературната рецепция през Възраждането, определяща се оказва масовата читателска публика. С нейните вкусове и предпочитания се съобразява субектът на рецепцията, към нея са адресирани преводните текстове. Масовата публика, със своето патриархално-фолклорно светоусещане, задава параметрите на преводния дискурс. Тя с готовност реципира чуждия текст, ако той кореспондира с ценностната й система и отговаря на нейния „хоризонт на очакване“. Кореспондирайки с душевната нагласа, литературното равнище и естетическия вкус на масовия възприемател, през Възраждането масово се реципира т. нар. народна литература. Интересът към подобни хибридни явления, намиращи се на границата между фолклор и литература, е специфична проява на култури, намиращи се в процес на преход и преориентация.

През 1853 г. в Белград излиза на български език популярната в цяла Европа народна книга за хитрия селянин Бертолдо. Преводът, озаглавен „Високи умни хитрости Бертолдови“, е направен през гръцки текст-посредник от карловския учител и свещеник Христо Попвасилев. Титулната страница не съдържа данни за оригинала, което дава основание да се предполага, че възрожденският читател, а дори и преводачът едва ли са подозирали, че творбата не е гръцка, а дело на италиански писател.

Авторът Джулио Чезаре Кроче (1550-1609) е сред недотам именитите представители на литературата на сеиченто (ХVІІ в.). Той е роден в селцето Сан Джовани ин Персичето, намиращо се в околностите на Болоня, в семейството на ковачи. Завършва образованието си като нередовен ученик, покровителстван от аристократичната фамилия Фантуци от Медичина, която насърчава и първите му поетически опити.¹ Още ненавършил двадесет години, Кроче се установява в Болоня, където добива популярност на народен певец, който обикаля от пазар на пазар, изпълнявайки леките си стихчета в акомпанимент на цигулка. Славата му добива такива размери, че поетът е наречен „Кроче делла Лира“. В италианското литературознание името му се свързва със зараждането на диалекталната болонска поезия.

Творчеството на Кроче не е идентифицирано и изследвано в пълния си обем. Приписват му се повече от триста² (според други източници — повече от четиристотин³) творби, чиито авторство и датировка са трудно доказуеми. Някои от тях са писани на литературен език, други — на болонски диалект. Част от съчиненията са непубликувани, а други са разпръснати из евтини брошурки. Тези непретенциозни издания съдържат интересни описания на народния живот, шеги, чудновати случки, остроумия, пословици, разкази за празници и народни бедствия, хумористични песни в стила на бурлеската.⁴

Безспорно най-популярното произведение на Кроче е „Le sottilissime astuzie di Bertoldo“ (Големите хитрости на Бертолдо), излязло през 1606 г. в Милано. Две години по-късно се появява актуализираното издание „Bertoldo e Bertoldino“ (Болоня—Модена), което съдържа още „Le piacevoli e ridicolose simplicita di Bertoldino, figliuolo del gia astuto Bertoldo“ (Забавните и смешни простотии на Бертолдино, син на някогашния хитър Бертолдо), както и два списъка с публикувани и непубликувани творби от същия автор. След смъртта на Кроче монахът Адриано Банкиери от Оливето прибавя към приключенията на Бертолдо и Бертолдино далеч по-безцветния образ на Какасено, сина на Бертолдино. През ХVІІІ в. в Болоня е направен опит за осъвременяване и култивиране на творбата. Кръгът от литератори около печатаря Дела Волпе приспособява книгата към съвременните литературни изисквания и я превръща в двадесет песни с изискан стих, които обаче отнели колорита на оригинала.⁵

Повестта за Бертолдо е свободна белетризирана преработка на средновековната легенда за Соломон и Марколфо, написана на латински език „Dialogus Salomonis et Marcolphi“, широко разпространена през ХІІ и ХІІІ в. в Италия, по Средиземноморието и на изток. В нея царицата мразела Марколфо, но той все успявал да избегне наказанията. Според руския изследовател М. Сергиевски първите обработки на средновековната легенда се появяват във Франция в началото на ХVІ в., а окончателна литературна форма повестта получава в Северна Италия у Джулио Чезаре Кроче в края на века.⁶ Творбата на Кроче се доближава до първата част на средновековната поема, изобразяваща спора между Соломон и Марколфо и взаимното изпитание на мъдростта.⁷

Сюжетът на „Бертолдо“ разработва древния приказен мотив за краля и мъдреца, който го съветва. Поведението на Бертолдо изразява средновековната мизогенистична тенденция жените да се изобразяват като несъвършени, непостоянни и слаби създания.⁸ Той непрекъснато се опитва да разкрие пред краля техните недостатъци. В образа на краля е вложена ренесансовата тенденция на преклонение и възхищение от жените и техните достойнства.⁹ Сблъсъкът между тези две противоположни концепции за жената мотивира находчивостта и изобретателността на Бертолдо.

Някои черти от средновековната творба Кроче обогатява с народни италиански мотиви. Тези приказни мотиви, интерпретиращи различни приключения, с помощта на които героят избягва опасностите и решава зададените му задачи, са познати от дълбока древност. Например заповедта на краля хитрецът да се яви нито гол, нито облечен, нито видим, нито невидим, се среща в сюжети на античната драма.¹⁰ Епизодът в чувала е познат и от българските народни приказки за Хитър Петър.¹¹ Култът към телесното отпраща корените на творбата към народната смехова култура на Средновековието и Ренесанса.¹² Тя се родее с нея и с подчертания комизъм на ситуацията и персонажите, с грубия си простонароден език, с реалистичното, достигащо до натурализъм изображение на действителността.¹³

Типът герой, изобразен от Кроче, у когото крещящо контрастират физическата грозота и душевното богатство, се среща и в Съновидението на Лукиан.¹⁴ Н. Аретов открива сходства и с „Мудрост добраго Рихарда“ на Б. Франклин, което се наблюдава в две посоки — 1. по отношение на героя — обикновен разумен човек от народа; 2. по отношение на афористичния изказ — многобройни пословици, които се срещат в текста.¹⁵

Емблематично за творчеството на Джулио Чезаре Кроче, произведението „Големите хитрости на Бертолдо“ представлява низ от любопитни и весели историйки, в които находчивият селянин по невероятен начин успява да надхитри приближените на краля придворни и да ги направи за посмешище. Бертолдо съумява да изпълни всички, на пръв поглед неразрешими условия, които кралят му поставя. На въпросите на владетеля той отговаря остроумно и алегорично, с което си спечелва неговото признание и славата на мъдрец:

Ц. Кой си ти? Кога си се родил? И от какво си място?

Б. Аз съм человек, родил сам се, когато ме е родила майка ми, и мястото ми е на тоя свят.

...

Ц. Кое е най-бързо нещо?

Б. Умо.

Ц. Кое вино е най-сладко?

Б. Онова, що са пие в чужда къща.

Ц. Кое е онова море, което никоги са ненаситова?

Б. Ненаситието на скъпият и на сребролюбивият человяк.¹⁶

В произведението бегло са очертани темпоралните маркери на действието. За исторически фон на забавните разказчета служи средновековна Италия от времето на лонгобардския крал Албоин, чийто престол бил във Верона. Той създава илюзия за достоверност, но няма отношение към сюжетното действие.

Сюжетът на творбата е структуриран чрез широко използван композиционен похват — натрупване на еднотипни епизоди, споени около общ персонаж.¹⁷ Отделните разказчета съдържат различни микросюжети, което ги откроява като относително самостоятелни структурни единици. Като своеобразна сюжетна рамка служи въвеждащият разказ за появата на Бертолдо в кралския двор и неговото портретно описание. Рамката се затваря с разказа за смъртта и погребението на мъдреца. Следват надгробната епитафия на Бертолдо, неговите пословици и заветът му. В пословиците, с които завършва произведението е синтезирана поуката от него, мъдростта на героя.

В лековатите и забавни историйки зад дребнотемието се долавя и една социална тенденция, изразена в злободневни намеци за авторовото съвремие. Чрез репликите на героите Кроче изразява недоволството си, че хората на изкуството — музиканти и поети — не са оценявани и възнаграждавани по достойнство, а предпочитание се отдава на посредствените дворцови шутове. Ясно се откроява и отвращението към лакеите и хранениците. В творбата прозира и типичното за народната литература недоволство на обикновения човек от властта. То се изразява в недоверие към властниците и убеждение, че дворът е в плен на интриги и междуособици: „На господарски смях и на ясно време зиме недей вярва, на час се меняват.“¹⁸

Чрез изобличаването на редица човешки пороци — алчност, скъперничество, угодничество, любопитство, се очертава и една ярка дидактично-морализаторска тенденция. Речта на Бертолдо е изпъстрена със сентенции и пословици, които в края на повестта са оформени в приложение. Основната поука на творбата е, че човек трябва знае мястото си в обществото, да бъде благоразумен и предпазлив. Той не бива да се надценява, а трябва да се стреми да живее в хармония със себе си и със заобикалящите го. Тази житейска философия е издържана в духа на идеята за „уравновесения дух“ на италианския хуманист Леон Батиста Алберти (1404-1472), която се противопоставя на човешките амбиции за слава и богатство.¹⁹

Цялото произведение е пронизано от ярка демократична тенденция. Кроче внушава на читателя идеята, че и неугледен селянин от низините на обществото може да мери умствените си способности с краля, и дори да се окаже по-мъдър от него. Н. Аретов формулира два аспекта на тази идея. Първият — социално-моралистичен, визира пълноценността на онеправданите. Вторият, литературно-естетически, съдържа схващането, че герои на художествената литература могат да бъдат не само красивите и благородните.²⁰

С вплитането на социална, дидактично-морализаторска и демократична тенденция, вероятно творбата импонира най-вече на дребната буржоазия и селячеството, намиращи удовлетворение в нравственото превъзходство на дрипавия селянин над високомерните придворни. Повод за подобно схващане дава предположението, че именно сред тези обществени слоеве през ХVІІІ в. все още е съхранена средновековната традиция чрез фаблиото и шванките и чрез разказите за зли жени, свързани с древни народни приказки.²¹

Типологически „Големите хитрости на Бертолдо“ се отнася към т. нар. народна литература. Тя е междинно културно явление, намиращо се на границата между фолклор и литература, възникнало в резултат от противопоставянето между града и селото, ново и старо, индивидуално и колективно.²² Народната литература се появява през ХVІІ в. паралелно с „високата“, елитарна литература на висшето общество. Ярко демократична, тя е близка до фолклора, до разговорния и делови език, принадлежи на „смеховата култура на народа“.²³ Предназначена е за масовата читателска публика с фолклорно съзнание, лишена от литературно образование. Възприемана като ретроградна тенденция, по отношение на елитарната култура, народната литература залага на развлекателната проза, представена от изпаднали произведения на изкуството, които вследствие на книгопечатането се пласират като евтина масова продукция.²⁴ Тя интерпретира много теми и сюжети от средновековната литература, но в снижена форма, с подчертан дидактизъм и утилитаризъм.²⁵

В жанрово отношение произведението на Кроче наследява античния анекдот, средновековните народни фарсове, фацетиите, фаблиото, шванките, както и календарните истории от ХVІ в. Дидактичо-развлекателна по своето предназначение, творбата се доближава до календарните истории, възникнали с печатния календар през ХVІ в., представляващи кратки битови разказчета. Неочакваните остроумни отговори на Бертолдо и непредвидимите комични обрати на действието възхождат към анекдота.

От съвременен литературно-теоретичен аспект произведението подлежи на разнообразни жанрови идентификации. М. В. Сергиевски го определя като повест.²⁶ Н. Аретов също говори за повест, чийто сюжет е изграден от поредица от епизоди.²⁷ Св. Златаров в предговора си към изданието от 1981 г. го представя като поредица от приказки, имайки предвид древните приказни мотиви, залегнали в сюжета му.²⁸ Съвременното италианско литературознание поставя жанровата номинация racconto, което може да се преведе като „разказ“ или „новела“.²⁹

Предвид обема и композицията произведението може да се определи като новела или повест, съставена от кратки анекдотични разказчета с относително самостоятелни микросюжети, обединени около общ персонаж.

Диалогът при Кроче има ярко демократичен характер, който се установява в два аспекта. От една страна той илюстрира непосредственото общуване между краля и обикновения човек от народа. От друга — той е сътворен на простонароден, съзнателно огрубен език. Подобно явление може да се констатира и при Софроний.³⁰ Бертолдо се изразява алегорично, което е белег на неговата мъдрост. Широката употреба на диалога е повлияна от ренесансовата литература — Данте, Алберти, Макиавели, Тасо.

Основен принцип на художественото изображение при Кроче е комизмът на сюжетно ниво, който извира от невероятното противоречие между визия и идея у основния персонаж. Контрастът между видимост и действителност, външност и съдържание съзнателно е хиперболизиран. Грозната до уродливост външност на дрипавия селяк Бертолдо контрастира с невероятните му умствени способности — остроумие, находчивост, хитрост, самообладание в критични ситуации: „Обаче, тамо гдето липсовала хубостта на лицето, артисовала остротата на умът, затова бил остроумнейший, и готов на ответите.“ (4)

Портретът на Бертолдо представлява едно шокиращо анекдотично изображение, в което всеки визуален елемент е съзнателно окарикатурен:

Мисер Бертолд бил малообразен, дебелоглав, тракалест като прищ (мехур), челото му набърчено, очите му червени като огън, веждите му дълги и диви като свинска козина, ушите му магарешки, устата му голяма крива, джуките му обесени надолу като на кон, брадата му гъста и много отдолу под гърлото, и падала като на пръчът долу, носът му крив и навирен нагоре, с широки дупки: зъбите му извън като на свиня, с три или четири под шията, които, когато хортувал, виждали се като толкиви гърнета, гдето че врели. А нозете му били като на пръч, дълги и широки, като на сатирите, и сичкото му тяло вълнесто: калцуните му били от дебел памук, цели закърпени, папуците му високи, и окърпени с дебели парчета. В кратце той бил совсем противен на Наркисът. (5-6)

Визуалният образ на героя се изгражда чрез фиксиране на ръста, формата и големината на главата, челото, очите, веждите, ушите, устата, брада, нос, зъби, шия, крака, облекло. Тези елементи от външността на Бертолдо се характеризират чрез епитети и сравнения, отпращащи към определени животински видове. Авторът представя един гротескно деформиран в посока анимализация портрет на героя, в който съжителстват човешко и животинско. Той е изобразен като конгломерат между свиня, магаре, кон, козел и глиган. Представата за животински уродлива външност се допълва от обраслото с косми тяло. Кроче съзнателно хиперболизира грозотата на Бертолдо, представяйки го като получовек-полуживотно. Той целенасочено се стреми да отврати читателя от вида на героя, служейки си и с директни внушения — „селачанин грозен и чуден“ (3), „человек грозен и безобразен“ (4). Зрителната представа за хитрия селянин се допълва от облеклото му, което е завършващ щрих в портретната му характеристика. То е дрипаво и подчертано грубо — „калцуните му били от дебел памук, цели закърпени, папуците му високи, и окърпени с дебели парчета“ (6) и изразява ниския социален статус на героя, вмъква елемент на социална характеристика — беден селянин, представител на нисшите слоеве на обществото.

Нравственият образ на героя е вместен в изградения от автора обобщен, но подчертано негативен образ на селянина — „А вън от остроумието си, бил още и хитър, лукав и злоестествен, както повечето страни селашки се намират.“ (4)

Тези непривлекателни черти на характера са приписани от автора като органично присъщи на селяните. Отвратителната външност на Бертолдо се компенсира от невероятните му умствени способности. Изобретателен, остроумен и съобразителен, той успява да обърне всяка неблагоприятна ситуация в своя полза. Освен че се измъква невредим от преследващите го опасности, хитрецът винаги находчиво успява да отмъсти на зложелателите си. Той или прави неприятелите си за посмешище, или успява да стовари върху тях предназначеното за самия него физическо наказание. Непривлекателен за женския пол, Бертолдо изпитва силна неприязън към жените. Той разобличава техните слабости и нравствени недостатъци пред краля, с което си навлича омразата на кралицата. Именно противоречието между героя и жените е основен двигател на действието в повестта.³¹ Същия мотив Н. Аретов открива и в „Митология Синтипа философа“.³² Докачлива и честолюбива, кралицата непрекъснато преследва селянина и се опитва да го накаже за неговата дързост и непочтителност. От опозицията между Бертолдо и кралицата произтичат всички опасности, преследващи хитреца.

Основната двойка герои в повестта са Бертолдо и кралят, представители на разпространената двойка владетел-мъдрец. Бертолдо е представител на активния, положителен, но неблагороден герой, типологически сходен с т. нар. „естествен човек“.³³ Кралят, от своя страна, е наивен, доверчив и справедлив, оценяващ по достойнство мъдростта на селянина.

Повестта за Бертолдо става достояние на българския читател с превода на карловчанина Христо Попвасилев (1818-1877), направен от гръцки текст-посредник. До произведението на Кроче възрожденският просветител достига чрез посредничеството на гръцкия превод на Василикос Симвулос от 1830 г., издаден във Венеция.³⁴ Двата основни рецептивни критерия, от които се ръководи българският преводач при избора на италианската творба са 1. нейната широка популярност и 2. адекватността й спрямо възприемателското равнище на възрожденския читател.

Попвасилев едва ли е имал поглед върху европейските мащаби на популярност на творбата. Като книжовник с елинско образование обаче, той е проявявал интерес към гръкоезичната литература, която през Възраждането е един от най-важните мостове към европейската култура. На преводача вероятно му е направило впечатление неколкократното издаване на книгата на гръцки език. Според Афр. Алексиева изданието, от което той превежда, е предшествано най-малко от още три по-ранни издания.³⁵

Масовата европейска рецепция на повестта е следствие от широката й популярност в самата Италия, където претърпява многобройни издания през ХVІІІ и ХІХ в. От италиански творбата се превежда още на френски, испански, румънски, гръцки и на много славянски езици. През ХVІІІ в. от френски език тя се превежда на редица европейски езици, но под различни заглавия.³⁶ Руската рецепция е осъществена чрез посредничеството на френския превод от ХVІІІ в. Освен няколко ръкописни варианта, Сергиевски споменава и две печатни издания от 1778 г. и от 1782 г. със заглавие „Итальянский Эзоп или сатирическое повествование о Бертольде“.³⁷ На румънски език са известни две редакции — от 1779 г. и от 1799 г.³⁸

Освен огромната популярност на „Бертолдо“, важен подтик за преводача Христо Попвасилев се оказва и достъпността на творбата за българската аудитория. Като се има предвид, че основната възприемателска категория през Възраждането е на читателя с фолклорно-патриархално светоусещане, произведенията на т. нар. народна литература, каквато е повестта за Бертолдо, са предпочитано четиво. Масовото възприемане на народната литература е характерно явление и за останалите балкански народи — сърби, гърци, румънци. През ХVІІ и ХVІІІ в. тя се включва в ръкописни сборници със смесено съдържание, но през ХІХ в. се появяват и печатни издания.³⁹ У нас тя се популяризира основно през ХІХ и в началото на ХХ в., като със своя подчертан демократизъм се явява продължение на дамаскинарската традиция.

Българската революционна интелигенция в лицето на Ботев и Каравелов, както и Н. Бончев, реагират остро срещу народната книжнина, разглеждайки я като анахронизъм в културното развитие на българския народ. Те окачествяват нейните произведения като псевдопросветителски и псевдохудожествени. На свой ред П. Р. Славейков оправдава съществуването на народната литература като необходим и закономерен етап в литературния живот на българина от средата на ХІХ в.⁴⁰ Разпространението на народна литература у нас се обяснява с увеличаването на четящата публика и с нейния афинитет към елементарни четива, обусловен от ниската литературна култура и липсата на естетически критерии.

Българското издание на творбата е съпътствано от предисловие, в което се набелязва съдържанието на книгата и се представя основният персонаж. Предговорът не е дело на българския преводач, а е заимстван от гръцкия вариант, заедно с всички илюстрации.⁴¹ В началото на паратекста се провокира възприемателския хоризонт на очакване с твърдението, че книгата не съдържа обичаните от читателя разкази велики антични събития и личности:

О любочетателю! Тука не ти приказувам съдът Паридов, нито граблението Еленино, нито Троадскио пожар, но нито преминуванието Ениово в Италия, не големите измами Одисеови, не врачевните дела Киркини, не разорението Картагенино, не войнството Ксерксово, не испитанията Алескандрови, не Пировата сила, не торжествата Мариови, не пречудните трапези Лукуллови, не великите съдби Скипионови, нито торжествените победи Кесарови, нито честта Октавианова, понеже Историите такиви ни показуват когато ги прочитаме с много сладост. (3)

В контраст на изброените класически герои на вниманието на възрожденския читател се представя един необичаен герой, чиято уродлива външност крие ценни душевни качества:

Обаче представлявам пред тебе един Селачанин грозен и чуден, но прилежателен и хитър, с ум височайший, до толкова, гдето като сравниш грозотата на тялото му, с красотата на душата му, ще речеш, добри ми читателю! защо той прилича на един чувал дебелоплатен, подплатен из вътре с коприна и злато. (3-4)

Читателят се подготвя за съдържанието на творбата, като се акцентува върху ефекта на изненадата:

Тука ще чуеш хитрини, знаци, определения, доказателства, пословици, войнски хитрости височайши, които не подканят само да се почуди някой, но и да се изуми. (4)

Обръщението завършва с подкана към читателя да прочете предлаганото произведение, като се изтъква неговото развлекателно предназначение:

Прочее прочитай тая малка книжица, защо от нея ще избереш благодарни и сладостни увеселения, като много добра и радостна. (4)

След предисловието под заглавие „Причина“ се въвеждат темата и историческия фон на произведението. Следва „Хубост Бертолдова“, където се представя портретното описание на основния персонаж. Веселите приключения на Бертолдо са композирани в шейсет кратки анекдотични разказчета. Цикълът е последван от разказ за смъртта и погребението на Бертолдо, надгробната му епитафия, мъдрите „достопамятни“ изречения на героя и неговия завет. След края на повестта са поместени две стихотворения — „Песен на бащите“ и „Песен училищна“, подписани с инициалите „от същаго П. Х. У. „ Вероятно дело на Христо Попвасилев, те изразяват просветителските възгледи на своя автор.⁴²

Насочвайки се към превода на „Високи умни хитрости Бертолдови“, Христо Попвасилев демонстрира вярно познаване на психологията на масовия възрожденски читател. Той адресира четивото към широките народни слоеве, предлагайки им една реалистична като изображение и дълбоко демократична по дух творба. С интригуваща и развлекателна фабула, написана на жив народен език, тя кореспондира с фолклорно-патриархалното светоусещане на преобладаващата част от читателската аудитория. Със скромната мотивация да предложи на възрожденския възприемател книжка с „благодарни и сладостни увеселения“, с повестта за Бертолдо Хр. Попвасилев очертава нова тенденция в преводната ни възрожденска литература. Той въвежда нов тип главен персонаж⁴³ — обикновен човек от народа, с нисък социален статус и скромен произход, изобразен реалистично, с всичките му недостатъци и несъвършенства. Ако до средата на ХІХ в. главните образи във възрожденската ни литература са идеализирани и героизирани, на принципа на гръцката „калокагатия“, то с Бертолдо започва една линия на реалистично пресъздаване на човека — такъв, какъвто е в живота, несъвършен и противоречив, изтъкан от добро и зло, от красиво и грозно. Оказва се, че не само красивите и умни благородници са достойни за художествено пресътворяване. На техните умствени способности може да съперничи и простият селянин, макар и по външност „совсем противен на Наркисът“.

¹ Poesia italiana del Seicento. Aldo Garzanti Editore, Milano, 1978, p. 383.

² Пак там.

³ La nuova encyclopedia della letteratura Garzanti. Aldo Garzanti Editore, Milano, 1985, p. 242.

⁴ Пак там.

⁵ Златаров, Св. Живителен земен сок. — В: Джулио Чезаре дела Кроче. Бертолдо, Бертолдино и Какасено. С., 1981, с. 3-4.

⁶ Сергиевский, М. В. Новый румынский список повести о Бертольдо. — В: Сборник статей к сороколетию ученой деятельности акад. А. С. Орлова. Л., 1934, с. 343.

⁷ Пак там, с. 343-344.

⁸ Пак там, с. 345.

⁹ Пак там.

¹⁰ М. М. Покровски открива подобни сюжети в античната драма, и по-специално в комедията на Плавт „Aulularia“. Вж. Сергиевский, М. В. Цит. съч., с. 345.

¹¹ Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на 19 в. С., 1990, с. 208.

¹² Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. С., 1978.

¹³ Пак там.

¹⁴ Вж. Аретов, Н. Цит. съч., с. 207.

¹⁵ Пак там, с. 208.

¹⁶ Високи умни хитрости Бертолдови, в които ся показува един селач хитър и остроумен: който подир с различните си страдания и с остроумния си ум стана царски съветник. Преведени от гръцкий на славянобългарский от Г. Папахристо Протопопа Василев от Карлово. Издание първо в Белград, в Княжеско-сербската книгопечатня, 1853, с. 6. Надолу текстът се цитира по това издание, като в скоби се посочват страниците.

¹⁷ Аретов, Н. Цит. съч., с. 219.

¹⁸ Златаров, Св. Цит. съч., с. 7.

¹⁹ Пак там.

²⁰ Аретов, Н. Цит. съч., с. 207.

²¹ Сергиевский, М. В. Цит. съч., с. 345.

²² Холевич, Й. Проблеми на българската възрожденска култура. С., 1986, с. 83.

²³ Лихачов, Д. Развитие русской литературы Х — ХVІІ веков. Ленинград, 1973, с. 138.

²⁴ Енциклопедичен речник на литературните термини. С., 2001, 273-274.

²⁵ Динеков, П. Между фолклора и литературата. С., 1978, с. 253-268.

²⁶ Сергиевский, М. В. Цит. съч.

²⁷ Аретов, Н. Цит. съч., с. 208.

²⁸ Златаров, Св. Цит. съч., с. 6.

²⁹ La nuova encyclopedia della letteratura Garzanti..., 1985, p. 242.

³⁰ Аретов, Н. Цит. съч., с. 224.

³¹ Аретов, Н. Цит. съч., с. 208.

³² Пак там.

³³ Аретов, Н. Цит. съч., с. 222.

³⁴ Πανουργιαι υφηλοταταιιτου Μπερτολδου... Ποιμα χαριεστατον συνεθεν ιταλιστ, παρα I ουιου Καισαροσ Δαλλα Κροτξε. Εν Βενετια, 1830, παρα Φραγισκω τω Ανδρεολα.

³⁵ Алексиева, Афр. Преводната проза от гръцки през Възраждането. С., 1987, с. 138.

³⁶ Сергиевский, М. В. Цит. съч., с. 344.

³⁷ Пак там.

³⁸ Пак там, с. 346.

³⁹ Алексиева, Афр. Цит. съч., с. 138.

⁴⁰ Леков, Д. Българска възрожденска литература. С., 1993, Т. 2, с. 305.

⁴¹ Алексиева, Афр. Преводните повести и романи от гръцки през първата половина на ХІХ в. — Studia balcanica, Т. 8, 1974, с. 141.

⁴² Унджиев, Ив. Карлово. История на града до Освобождението. С., 1968, с. 103-105.

⁴³ Вж. Леков, Д. Българската преводна белетристика и „побългаряването“ през Възраждането. — Литературна мисъл, 1967, кн.1; Алексиева, Афр. Преводната проза..., с. 205.