Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Интердисциплинарна научна конференция Просветеният смях (2-3 април 2004)

in English

Наталия Христова

Езоповият език и неговите преводачи

 

Така заявена темата предполага задълбочено вглеждане в нея от VI в. пр. Хр., когато се смята, че е живял Езоп, до днес. Предполага отговори на въпросите: Кой е Езоп?1 Кога е въведено понятието „езопов език“ и какво представлява той?2 Кога и по време на какви управления се използва този език?3 Кога в българските условия се прибягва до него?4 Предполага също така прецизна възстановка на езоповия език в развитие. Предполага да се разкрият за всеки исторически момент авторите и нагласите на читателите — основните персонажи, които си „говорят“ помежду си на този език. Предполага, разбира се, още редица други неща в тази посока.

Ясно е, че не си поставям такава неосъществима задача в този доклад. А ще се опитам само да разкрия някои от причините за употребата на езоповия език през втората половина на ХХ в. И ще цитирам едно езопово произведение, за да припомня както стила на конкретния автор, така и асоциациите, които този тип четива предизвикваха у нас, преводачите му.

* * *

Ключовият въпрос „Кога и по какви причини се налага употребата на „езоповия език“ има един кратък отговор, който гласи: „Когато и защото е отнета свободата.“ През модерното българско социополитическо развитие нееднократно са извършвани посегателства върху свободата, но усещане за тоталното й отнемане се създава в годините на социализма. Тогава, когато на гражданите е вменено задължението да се чувстват щастливи и благодарни на властта и партията за своето благоденствие и когато им е забранено открито да изразяват и изобразяват своето неудовлетворение и нещастие извън указаните от управляващите граници. Социалната мобилност и адаптивност на българското общество са качества, които спомагат формирането на масови конформистки нагласи у мнозинството просветени и не толкова просветени граждани. Но в същото време те стимулират изобретателността на мислещите личности, за които свободата е не само ценност, а и свръхценност,5 на които социалната чувствителност е до болезненост изострена и те са принудени да търсят и намират начини за активна творческа и гражданска реакция, чрез които да заемат ясни позиции към конкретната реалност.

В преходните години 1945-1947, тогава, когато свободата хем я има, хем я няма, към класическия езопов език — притчата, иносказанието, баснята прибягва една част от опозиционните писатели, която, притисната от посегателствата на управляващите ОФ партии към свободата на словото и съобразявайки се с извършващите се репресии към някои от свободомислещите личности, публикува по страниците на опозиционните вестници своите критични материали. В повечето случаи те се поместват под специални сатирични рубрики, които се водят ежедневно или ежеседмично в партийните издания на опозиционните политически сили. Така в продължение на една година най-популярна и с най-широко въздействие е сатиричната рубрика на Трифон Кунев „Ситни-дребни... като камилчета“, която се появява ежедневно на първа страница на в. „Народно земеделско знаме“, издание на БЗНС(НП). Силен социален отзвук имат и басните на Петър Горянски (Петър Николаев Матеев)6 които намират място във в. „Свободен народ“, издание на БРСДП(о).7

Какъв е пътят, който извървяват през втората половина на ХХ в. тези, така наричани през годините корективни, критични, мислещи, инакомислещи (или „дисиденти“, както ги назовава Западът) интелектуалци,8 голямата част от които са със сериозен борчески актив от десетилетието, предшестващо световната война или най-малкото са преминали през искрената вяра в социалистическия идеал, за да стигнат до болезненото разочарование от начина на неговата реализация. Става дума за творчески личности като Р. Ралин, Бл. Димитрова, В. Петров, Ем. Манов, Хр. Ганев и Б. Желязкова, както и по-младите К. Павлов, М. Ганчев, Г. Мишев, Ив. Радоев, Ст. Стратиев, Ст. Цанев — тук могат да бъдат изброени още десетки имена на личности с позиция.

Средата на 40-те години за една част от тях са време на илюзиите и време на постепенната адаптация към променящата се реалност.

В края на 40-те — началото на 50-те години настъпва период на притеснителен дискомфорт, период обаче, в който тлее надеждата, че подтискащата действителност е може би временна и че скоро ще настъпят такива промени в обществото, каквито светлата идея винаги е обещавала.

В средата на 50-те властта прави заявка за известна либерализация на режима, а една част от мислещите личности проговарят и обговарят своето неудовлетворение и недоволство от редица тревожни прояви през изминалите години.9 Но много скоро са принудени да замълчат. И още няколко години именно чрез мълчанието си те ще демонстрират своята критична гражданска позиция.

От началото на 60-те до края на 80-те години натрупаната отрицателна енергия започва да се трансформира. Една от трансформациите е именно проговарянето и общуването между писатели, театрали и кинотворци и публика на „езопов език“, т. е. на този език, който изобилства с иносказания, недомлъвки и други прийоми за скриване на прекия смисъл.

Тази част от представителите на духовния елит започва промяната както в начина, така и в стила на живот.10 Ако до този момент, както отбелязахме, най-ярката гражданска позиция е мълчанието, отсъствието от публичния живот на обществото, то през 60-те започва говоренето на един нов език, по-малко ироничен и повече иносказателен. И макар ироничният етап да е първостепенен, той се оказва не така действен, като критично-символния. Защото ироничният поглед е безалтернативен. Чрез него се осмива статуквото, чрез него се освобождава напрежение, но той не събужда желание за активно действие и противодействие. Нещо повече. Иронията отклонява от най-важната задача, която интелектуалците от 60-те и следващите години си поставят: да изобразяват истинската действителност такава, каквато е. Да търсят и казват своята истина, цялата истина...

Така следващата стъпка — на критичен анализ на заобикалящата действителност, на назоваване на истината за тази действителност предполага съзнателно положено усилие за „живот не в лъжата“ (Солженицин). Този именно стил на живот променя и стила или е предшестван от промяна на литературния стил.11 Появява се т. нар. езоповско говорене и езоповско писане, чрез този символен език започва същинската комуникация между писатели-интелектуалци и публиката, която става съавтор на произведението. Съавтор, който тълкува и интерпретира думи и мисли, послания и откровения на твореца. Този „превод“ на езоповия език е индивидуален. Той е зависим от ценностната система и обществената ангажираност на отделния читател, а не рядко и от моментното му състояние, определяно в повечето случаи от дразнителите, с които се е сблъскал в конкретния ден и час.

Този именно кодов език предпазва авторите от санкциите на цензурата. И тук въобще на става дума за неразбирането на алегоричния изказ от представителите на властта — те, естествено, също четат и разкодират написаното, но трудно могат да санкционират заради презумпция за другосъдържателност. (Тук в скоба е мястото да отбележа, че никъде в документите на творческите съюзи, на отделите на ЦК и на Политбюро от годините на социализма не се среща нито понятието „езопов език“, нито обвинение към писателите, че си служат с него.) В този мета-свят животът на хората става по-смислен и по-пълноценен. За дълго време той се превръща в своеобразен заместител на липсващата свобода за говорене и отреагирване на негативите в реалната социалистическа действителност.

Особено значима е ролята на театъра, където съзаклятничеството между актьори и публика по време на представление е най-силно. Ако в началото на 60-те години салонът е изпълнен със зрители от столицата и страната, за да съпреживяват сатиричните „Импровизации“ на В. Петров и Р. Ралин (постановка на Гриша Островски)12 в средата на същото десетилетие театралните любители от Димитровград и София аплодират въодушевено „Грешката на Авел“ на Ем. Манов и Асен Шопов,13 в края на 60-те бургаската и софийската публика се радва на пиесата „Ние сме на 25“ на Недялко Йорданов и А. Шопов.14

До края на 80-те години всъщност основните послания към българите се отправят чрез средствата на културата. Особено силно е въздействието на публицистичния театър. Спектакли като „На смях“ — по сценарий на В. Петров в изпълнение на актьорите Ицхак Финци и Илка Зафирова създават чувство за съпричастност в критиката към властта, освобождават напрежението, дават кураж за изява на по-смела гражданска позиция. И до днес съвременниците си спомнят например следния рефрен: „Животът, естествено, е нещо сложно./ Понякога даже звучи печално./ Но да се живее е изобщо възможно./ Това е доказано експериментално.“

Песничката, след като разкрива намерението и после моментния отказ на двама млади да се самоубият, накрая завършва с това как те, вече без колебание, не успели да намерят за какво да се хванат в живота, вземат цианкалия.

На многобройна публика през последните две социалистически десетилетия се радват почти всички театрални постановки, в които критичния езопов патос към системата на социализма е ясно изразен. За спектакли като „Човекоядката“ на Ив. Радоев, „Сако от велур“, „Римска баня“ и „Рейс“ на Станислав Стратиев, „Опит за летене“ и „Образ и подобие“ на Й. Радичков билети се набавят месеци напред, в деня на представленията пред театралните сгради има тълпи от хора, дошли с надеждата да намерят билети на твърде разпространеното „търси се“. Така българите удовлетворяват своята потребност да изразят по някакъв начин опозиционните си чувства и същевременно да подкрепят своите, станали любими творци, които са легитимирали като официални обществени говорители.

Широкото тълкуване на „езоповия език“ позволява към него да бъдат причислени и книги, които индиректно внушават или позволяват нещо — идея, тълкуване и др. п. Такъв е например случаят с „Фашизмът“ на Ж. Желев,15 която събужда критичната асоциативност на съвременниците, подтиква ги да правят паралели между фашизма и социализма. Суровите санкции към тази монография (нейното инкриминиране и последвалите наказания на автор, рецензенти и редактори)16 са провокирани от факта, че тя се възприема от читателите (власт и граждани) като посегателство върху същността на цялата политическа система на социализма, а не критикува само отделни нейни проявления, както това става в художествените произведения.

Но същият този алегоричен език е ненужен и неразбираем на Запад. Това е една от причините за драмата, която изживяват талантливите творци в емиграция. Те, отказвайки се от езоповското писане в новата среда, до голяма степен обезсмислят себе си и за една част от тях е невъзможно да се пренагласят, да започнат да творят на адекватен за свободния свят език и стил.17 Същият този кодов език става неразбираем и при променена социална действителност, която изработва друг стил на публично общуване. Ако преди края на 80-те години голяма част от просветените българи биха изпитали радост от истината, произнесена на езопов език, то този език е до голяма степен неразбираем за младия обитател на българския ХХI в., на когото подобна стилистика е не само чужда, тя е необяснима и неадекватна. Постсоциалистическият период промени както стила на живот, така и стила на общуване. В тази нова ситуация младите хора привикнаха и приеха като норма на социална комуникация не просто директното говорене, а грубото обругателстване, направено по възможност на уличен жаргон.

С други думи, езоповият език вече е останал в социокултурната ни история и само коренен обрат в политическото развитие би могъл отново да го въведе в обръщение като го превърне в значимо средство за социално говорене и социално отреагиране. Както и в значим художествен похват, който отново би обогатил твърде обеднелия през последното десетилетие образен свят на мислещите български интелектуалци.

* * *

Когато получих поканата за тази конференция, в която пишеше „Елате да се посмеем заедно“ си казах, че ще избера един текст на езопов език, който и в днешен превод да звучи достатъчно смешно и по този начин да отговоря на твърде симпатичния призив. Но след като седнах да пиша, ми стана по-скоро тъжно, отколкото весело. Дадох си сметка, че голяма част от проблемите, поставяни на „езопов език“ са актуални и днес. Това е причината за решението ми на финала да ви цитирам едно не толкова популярно стихотворение на В. Петров „Малкият страх“, поместено в стихосбирката „Живот в стихове“ в раздела „Взето на смях и догдето посмях (1965-1987)“.18 Убедена съм, че публиката, на която част от съзнателния й живот е минал в годините преди 1989-а добре ще разбере какво в нас атакува поетът както в десетилетията на „развития социализъм“, така и днес. А може би това „езопово произведение“ ще ни подкани навреме да положим усилие да преодолеем малкия страх, притаил се у повечето от нас, и да продължим полета си, вместо да вървим по „опакометаморфозния“ път...

Пеперуди сини, бели

над градините летели,

кацали си по листенцата

и флиртували с цветенцата.

Слънцето в небето ясно

всичко правело прекрасно,

но все пак една от тях

казала си с малък страх:

- Весел е тоз волен полет,

но е кратка всяка пролет.

Много променлив е климата,

идат вихрите на зимата.

Я навреме да се скрия

от възможната стихия! -

Да се скрие, но къде?

Ей я, почва да преде,

пуска плюнчица леплива,

в плюнчицата се увива

ту насам и ту натам,

с малко свян и малко срам,

ей я, скрита като в кула,

бръмка вътре във пашкула:

- Ах, че хубаво е тука!

Дъжд не плиска, град не чука.

Аз не съм против хвърченето,

но ще мине и без мене то.

Мога да съм пеперуда,

без да хвъркам като луда! -

Без да хвърка! Би било

не непоправимо зло,

но не минало се време,

почнало да й се дреме

и така и не разбрала,

че променяла се цяла,

че очите й красиви

ципици покриват сиви,

че се слепвала устата,

че изчезвали крилата,

че добивала горката,

нова форма чудновата.

Де са прежните безумия?

Свита като малка мумия,

само във последен миг

тя надала таен вик:

- По тоз път къде ще ида?

Леле мале! Да не би да?... -

„Да не би да! Да не би да!“,

била вече какавида!

Вече непробудно спяла

и в съня таз песен пяла:

- Какавидите не пеят!

Какавидите немеят!

Какавидите не смеят

по човешки да живеят!

- Ясно! — всеки тук ще каже. -

Ясно и преясно даже! -

Че е ясно, е добре,

но как можел да се спре

насред път процесът грозен

опакометаморфозен?

И след половин година

сред зелената градина

от пашкула изпълзяла

гърчава гадина бяла -

нашата заспала пленница

била станала гъсеница!

А гъсенишкият вид

с апетит е знаменит

и сред пърхането прелестно

скърцане се чуло челюстно...

Гледат пъстри пеперуди,

всякоя се чудом чуди:

Кой е пъпките изял?

Кой оголил храста цял?

Кой изпасал е цветенцата?

Кой надупчил е листенцата?

Тъй се чудят и се маят

и не знаят, и не знаят,

че таз грозна поразия

сторила е не стихия,

не промяната на климата

и не вихърът на зимата,

а една, една от тях,

почнала със малък страх.

Трудно е да приемем, че поколението на двадесетгодишните ще прочете и че, ако да кажем прочете, ще реагира с разбиране на този текст. По-вероятно е мнозинството от тях с присъщия за днешното време категоричен изказ да си каже: „Що за идиотизъм е това?“

И ние не бихме могли да ги упрекваме за тази им реакция. Техните нагласи са плод на сътворения от нашето постезоповско поколение език на агресивната комуникативност.

 


1 Според легендата Езоп получава дарбата си от богинята Фортуна, когато бил още роб. Затова и тя, дарбата му, е такава — на баснописец, т. е. на човек, който на иносказателен, алегоричен език казва истини, които изречени директно, биха могли да костват живота му. Той продължава да използва този език и след като е освободен от господаря си — философа Ксант. И така до края на живота си Езоп ще говори не на езика на свободния, а на езика, единствено допустим за роба.

2 Първият известен сборник с басни, приписвани на Езоп, е съставен от Деметриус Фалареус в IV в. пр. Хр., но това издание не е съхранено по-късно от IХ в. сл. Хр. Друг сборник с басните на Езоп е направен през I в. сл. Хр. в Рим от Фадрус. Именно неговата интерпретация на езоповите басни оказва голямо влияние на по-късните автори, особено на френския поет и баснописец Жан де Лафонтен, а също така и на Крилов. (WWW.geocities.com/Atheus/Academy/3923/Greek.htm)

А ето какво определение се дава на „езоповия език“ във второто издание на тълковния речник на В. И. Дал (1880-1882): иносказателен, четен между редовете. Строгостта на цензурата — продължава Дал — води до небивал разцвет на езоповия език. Руските писатели, вследствие на притесненията на цензурата, са принудени да пишат на езопов език. Езоповстват, надсмиват се.

3 Отговорът за Русия е даден от Дал. Обобщаващият отговор гласи: Когато е ограничена или отнета свободата.

4 Тук е наложително да направя кратка историческа ретроспекция, и едва след това да се спра на езоповия език и неговата употреба в годините на социализма. Ретроспекцията е необходима, за да не останем с невярното впечатление, че свободата у нас преди Втората световна война е неограничена и единствено през десетилетията от втората половина на ХХ в. тя става повече от дефицитна ценност, тъй като фактически е отнета.

Ретроспективният поглед ще изчерпим само чрез един, но много ярък пример — творчеството на Стоян Михайловски от края на ХIХ столетие. Тогава, когато той пише не само голяма част от своите басни, а и уникалната „Книга за българския народ“ (1897), която посвещава на „всички страдалци, на всички унижени, онеправдани и угнетени..., в която им показвам какви средства употребяват деспотите, за да увековечат властта си.“ Ето само някои от тях: „Пощада се купува с овча кротост“, „Грабеж — е институция държавна“, „Наопаки, аз искам големците/богатички да бъдат. Но не искам/ влиятелни да бъдат и могъщи...“, „Аз не искам... каквото съм извършил, да обсъждат/ а да извършват, щото съм обсъдил...“ Михайловски, Ст. Книга за българския народ., С., 1991.

5 В „Дитирамби на свободния стих“ (от стихосбирката „Завинаги“, 1960) на Л. Левчев се казва: „Обичам те, свободен стих!/ Дори за тази дума Свобода,/която определя твойто име.“ Този патос пък се апострофира от друг поет — Радой Ралин, който пише: „Напразно ти в свободен стих/ си своите поеми писал./ В тях търсих, ала не открих/ нито една свободна мисъл.“ Цит. по Аврамов, Д. Диалог между две изкуство. С., 1993, с. 398.

6 Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними. С., 1978, с. 122.

7 Така например Тр. Кунев се опитва да противодейства на перспективата за бъдеща съветизация на страната чрез следния призив: „Трябва да намерим най-българския път. Защото и с казачока, и с уан-степа, и с румба-неграта ние ще загубим. Трябва да играем нашата си българска ръченица.“, а П. Горянски призовава управляващите ОФ партии към проява на разум, предупреждава ги за опасността от разрушителната стихия, на която те са се отдали с думите: „Във кладенеца стар не плюй, ще ти потрябва.“ Защото — казва той — там, където сега дълбаем, вода може и да няма.

8 Не всеки творец е интелектуалец. Това определение включва само онези мислещи личности, които имат своя представа за по-добро съвременно и бъдещо развитие на страната си. Казано накратко, това са личностите с позиция.

9 Е. Манов, Л. Стоянов, Ем. Станев на страниците на сп. „Пламък“ по своеобразен начин оспорват т. нар художествен метод „социалистически реализъм“. Инкриминирани са излезлите през 1956 г. три произведения — „Семейство Ласкови“ на Л. Станев, пиесата „Страх“ на Т. Генов и повестта „Недостоверен случай“ на Ем. Манов. Наказани са Г. Гочев — главен редактор на сп. „Театър“, М. Величков, Кр. Пенев, Р. Ралин, Л. Стоянов, Б. Делчев, Мл. Исаев, Ламар. — ЦДА на РБ, ф. 357-Б, оп. 1, а. е. 67. — „Да сплотим редовете си под знамето на Партията, под ръководството на ЦК.“ — ЦДА на РБ, ф. 133, оп. 9, а. е. 44. Именно през 1957 г. властта, чрез своите действия, започва да легитимира „дисиденти“. Целта на наказанията върху изявени български творци и техните определено не най-добри художествени произведения е постигната. Интелигенцията е сплашена и отново се затваря в себе си. През 1958 г. на сериозна критика са подложени филмите „На малкия остров“ (В. Петров, Р. Вълчанов) и „Животът си тече тихо“ (Хр. Ганев и Б. Желязкова). — ЦДА на РБ, Ф. 1-Б, оп. 5, а. е. 325, л. 48-53.

10 Вайль П. и Генис, Ал. 60-те. Мир советского человека., М., 1998, с. 165-169.

11 Пак там.

12 Славов, Ат. Българска литература на размразяването. С., 1994, с. 114; Аврамов, Д. Диалог между две изкуства. С., 1993, 371-376.

13 Гестус (театрален алманах). С., 2003, с.68-70.

14 Пак там, с. 193-222.

15 Желев, Ж. Фашизмът. С., 1982.

16 Фашизмът срещу „Фашизмът“. С., 1991.

17 Ако продължим разсъжденията в тази посока и ги приведем към „случая Георги Марков“ определено можем да кажем, че българският писател в емиграция, след кратка творческа криза прави възможно най-сполучливия избор като жанр и стил — репортажът. Така той успява да се раздели с езоповско писане и да предложи философско премислен разрез на живота на част от българския политически и духовен елит при социализма. И до днес неговите „Задочни репортажи“ остават един от най-ценните извори за социално-психологическия климат през близкото ни минало.

18 Петров, В. Живот в стихове. С., 1996, с. 388-390.

 

ДружествотоКонференция

горе