Всички пътища водят към Рим -

българи, посетили Италия през ХVІІІ ХІХ в.

 

Бойка Илиева

Да дойдеш в Рим и да не видиш папата е възможно и допустимо, но да отидеш на разходка в Италия и да не видиш Рим е непонятно.

М. Маджаров

 

Съществуват документирани сведения за над осемдесет възрожденци, чиито пътища водят към Италия и респективно към Рим. След Освобождението броят на свободно пътуващите до Италия българи чувствително се увеличава и практически е трудно обозрим. В зависимост от целта на пребиваването си, българите, посетили Италия през 18 и 19 век се разделят на няколко групи:

                                               Обучаващи се

                                               Пребиваващи за кратко, живеещи и/ли работещи

                                               Пътуващи (с частни мотиви, с обществена мисия политическа или духовна)

                                               Сражаващи се в отрядите на Гарибалди

В епохата на Българското възраждане значително се увеличава броят на интелигентите, завършили образованието си зад граница. Сред най-предпочитаните чужди учебни заведения са колежите и университетите във Франция, Австрия, Германия и Русия. Делът на италианските възпитаници в числото на завършилите в чужбина възрожденци е сравнително скромен, но след Освобождението значително се увеличава приливът на български младежи към учебните заведения в Италия. Ориентираните към богословско образование в Италия българи се делят на две групи - католици (от Пловдивско, Никополско и Свищовско) и униати.

Сред възпитаниците на светски училища най-предпочитаните специалности са медицина, военно дело, изобразително изкуство, музика, фармация, текстилна промишленост. Сред по-известните българи, получили светското си образование в Италия са Никола Пиколо, д-р Иван Селимински, д-р Стоян Чомаков.

Съществуват данни и за някои българи, които живеят и/ли работят в Италия. Някои от тях пребивават за кратко в страната (Недко Теодорович, Константин А. Поменов), други постъпват на папска служба (Лазар Младенов), трети след завършване на образованието си в Италия остават за известно време да работят и творят там (Димитър Добрович, Драган Даниилов). Проф. Марин Дринов осъществява през 1870 г. научните си издирвания в Рим и Неапол. След контрапреврата от 1886 г. Константин Величков емигрира в Италия, като междувременно следва живопис във Флоренция. В последните месеци от живота си Никола Катранов живее във Венеция, където се лекува от туберкулоза.

В групата на българите, които посещават Италия като частни лица се открояват Партений Павлович, Стефан Панаретов, Иван Вазов и Михаил Маджаров. С обществена мисия пътуват политици и униатски водачи като Марко Балабанов, Драган Цанков, Рафаил Попов, д-р Георги Миркович, архиепископ Йосиф Соколски.

Духовната връзка на възрожденските българи с Италия се осъществява и в контекста на политическия живот. Известен исторически факт е участието на около двадесет и трима български доброволци в отрядите на Гарибалди. Приносът на някои от тях, като Стефан Дуньов, Димитър Общи, Виктор Рачов и Гюро Начев е възнаграден с италиански държавни отличия.

Специален интерес представляват впечатленията от Италия, които някои от посетилите я българи (Партений Павлович, М. Дринов, Ст. Панаретов, М. Маджаров, М. Балабанов, К. Величков, Д. Даниилов) са документирали в писма, пътеписи, мемоари и биографии.

В настоящото изложение вниманието ще бъде насочено към трима българи, които посещават Италия в различно време и с различна цел Партений Павлович през ХVІІІ в. в качеството си на ревностен християнин, Марин Дринов през Възраждането в ролята си на учен, издирващ паметници за българската история и Михаил Маджаров след Освобождението, който въпреки частния характер на пътуването си, като политик в новоизграждаща се държава проявява интерес към законодателната уредба на страната.

Предвъзрожденският книжовник Партений Павлович (ок.1695-1760) завършва образованието си в Букурещ в Княжеската академия Св. Сава, а вероятно и в славянското училище Св. Георги Стари. Пребиваването му там съвпада с управлението на влашкия княз Щербан Кантакузино. Времето на Кантакузино, както и на неговия предшественик Константин Брънковяну, се характеризира с интензивна рецепция на италианската култура.[1] Установено е силното влияние на италианския барок върху Брънковяновския архитектурен стил. Проводници на това силно романско влияние са големият брой младежи, които Брънковяну изпраща на своя издръжка да следват в Падуа.

През март 1719 г. Партений напуска Влашко и заминава да следва в Падуа. Като ревностен православен християнин той не може да се примири с католическия характер на образованието и влиза в разгорещени догматични спорове с местните отци, заради което е принуден да напусне града.[2] След Падуа книжовникът обикаля почти цяла Италия Венеция, Болоня, Флоренция, Рим, Неапол, Бари, Отранто, с желание да учи, но навсякъде си навлича неприятности. Още преди края на 1719 г. той напуска Италия, след по-малко от половингодишно пребиваване.

В полемиките си с католическите свещеници Партений оспорва светостта на папата, обвинявайки го за схизмата в християнската църква: И в италианския Неапол понесох плесници и бях изгонен от латинската черква, защото рекох за папата: Non vero pastore il Pontefice, ma falso, perche fato la schisma in chiesa de Jesu Cristu.[3] И в Рим, и Флоренций, и Бари по същия начин щях да пострадам, ако не бях отпътувал набързо.[4] От цитирания пасаж става ясно, че българският книжовникът владее свободно италиански език, който е възможно да е научил още в Букурещ. В речника си той често използва италианската дума предика, вместо по-разпространените беседа, слово или проповед.

В своята автобиография Партений също отделя място за разсъждения върху болезнената за него тема разкола в християнската църква. За разделението между единоверците той укорява католиците, които отстъпват от изначалните християнски догмати: О, да не беше римската църква отхвърлила постите, бденията, въздържанията и други предания на източните и западните свети отци, нямаше да има днес такава вражда между християните![5] С дълбока болка за прелъстените братя римляни, Партений им припомня ученията на древните западни отци, които са проповядвали в съгласие с източните. Демонстрирайки широка богословска култура, той посочва за пример Аврелий Августин, Йероним Блажени, Амвросий, Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Богослов, Кирил Александрийски и Йоан Златоуст.

Век и половина по-късно, през 1870 г. Марин Дринов прави научни издирвания на ръкописни сбирки в Рим и Неапол, съдържащи нови сведения за историята на българите и техните съседи. В четири писма до Българското книжовно дружество, писани между 1 февр. и 12 май 1870 г. той подробно излага научната си работа и описва по-ценните документи.

Особено голям интерес представлява писмо трето, изпратено от Пезаро, в което Марин Дринов отразява свое необичайно научно издирване по следите на една публикация.

Във в. Дунавска зора от 1869 г. се тиражира сензационна новина за случайната среща на един български пътник с православен хърватин на име Мавро Орбини, родом от Пезаро. Заглавието на въпросната публикация е Открит ръкопис от Мавро Орбини Историята на българский цар Самуил от 1601 г.[6] Според поместената информация въпросният Мавро Орбини твърдял пред нашенеца, че притежава български пергаментен ръкопис с историята на цар Самуил. Нещо повече, той услужливо канел интересуващите се от ръкописа да заповядат при него в Пезаро, за да го прегледат.

Въпреки очевидния анахронизъм, Марин Дринов не устоява на тази примамлива за всеки учен информация: Поради това една от първите ми грижи, когато идех в Итария, беше да издиря Мавро Урбини и да се възползувам от любезното му предложение. С тази цел аз нарочно дойдох тези дни в Пезаро, дето става вече два дни как питам и разпитвам за владетеля на драгоценното българско съкровище, но всуе! И, уви, мога вече навярно да ви кажа, че в Пезаро нито хърватин на име Мавро Урбини или Мавро Орбини, нито пък други някой гражданин с такова име не се намира... В целия град се намери току един Орбини, та и той безкнижен берберин.[7]

Излъган в надеждите си, ученият предлага свое обяснение на тази мистификация: Работата, види се, да е ето каква. Рагузкият абат Мавро Урбини, който живял още в ХVІІ век, печатал е своята добре позната у нас история на словенските народи в Пезаро. В тази история, както е известно, говори се и за българския цар Самуила. Трябва за този Мавро Урбини и за неговата история да е приказвал някой чужденец на нашия пътник, който или не е дочул добре, или е зле разбрал и съчинил е реченото известие...[8]

Все пак, оказва се, че отиването на Дринов в Пезаро не е напразно. Там той се запознава с директора на гимназията г-н Ванцолини и с граф Доменико Бонамини, които любезно го канят да прегледа частните им ръкописни сбирки като ми пожелаха при това дано найда в тях нещо любопитно, което да възнагради всуетния ми труд за мнимия български ръкопис.[9]

През 1884 г. Михаил Маджаров и Иван Вазов се отправят на частно пътешествие в Италия. В продължение на двадесет и пет дни те посещават Неапол, Помпей, Рим и Бриндизи. Впечатленията си от това пътуване Маджаров отразява четиридесет и четири години по-късно в своите мемоари[10], а Вазов ги опоетизира в стихосбирката си Италия, издадена в годината на пътуването.

В спомените си Маджаров отделя подобаващо внимание на реакциите и оценките на Вазов, като ги съпоставя със собствените си наблюдения. Още в началото той диференцира мотивите за пътуването:

Целта на това пътуване не беше еднаква за двама ни. У Вазова имаше чисто поетически подбуждения: да види страната на изящните изкуства, да посети отечеството на Петрарка и Данте, на Рафаела и Микеланджело, да види чистото и прозрачно италианско небе, възпявано от толкова знаменити поети, да зърне Ватикана и Колизея, да стъпи под сводовете на най-големия и великолепен християнски храм, да мине през улиците на Помпей и да се полюбува поне отдалеч на огнения стълб, който всяка вечер се издига като чудовище над Везувий.

Моето главно желание беше да изуча как функционира предварителната контрола на бюджета в Италия.[11]

В качеството си на народен представител и главен контрольор на финансите в Източна Румелия Маджаров заминава предимно от прагматични подбуди. За да избегне разногласията с министрите и с генералгубернатора, той желае да се запознае с италианските закони и правилници за контролиране на бюджета, тъй като финансовата част от Органическия устав е изработена от италианския представител на великите сили.

Въпреки различната рецептивна нагласа именно Маджаров е този, който по-късно има шанса да се изкачи на Везувий и да се възхити отблизо на неговата мощ, та дори и да си вземе късче втвърдена лава за спомен. Между другото, като емоция и преживяване, описанието на Везувий удивително напомня Алековото описание на Ниагарския водопад, а разговорът на Вазов с неаполитанския хотелиер, в който отчаяно се опитва да му обясни къде се намира Филипополис, кореспондира с друг характерен епизод от пътеписа на Алеко.

В съприкосновението си с италианската история и култура, та дори и с ежедневието на съвременността, Вазов е еднакво възторжен и патетичен, за разлика от Маджаров:

Вазов се превъзхищаваше от всичко италианско. И ние с него твърде често се закачахме и препирахме за своите противоположни възгледи и оценки. Аз постоянно му сочех опакото, а той постоянно търсеше прекрасното, от което да се възхищава. И в това си предразположение той се мъчеше да хвали и да възпява всичко италианско.[12]

Вазов се диви от старините и от природата на Италия, от икономическото благосъстояние на италианците, от красотата на италианките. В стихотворения той възпява две неаполитанки продавачката на цветя Каролина и кръчмарката Джованина: Той често я спираше (Каролина бел. моя, Б. И.) по няколко минути да се радва не толкова на цветята й, колкото на нейното румено лице и на нейните палави очи. Той се мъчеше да говори на италиански, но виждаше се че прави груби грешки, та разсмиваше цветопродавачката. Но Вазов намираше наслада в нейния смях.[13]

Маджаров е поласкан от отзивчивостта на италианските чиновници, които определя като много любезни и извънредно услужливи. Той е впечатлен от архива на документите, поддържан в образцов ред: За последните три години всеки оправдателен документ, когато дотрябваше, можеше да се намери най-много за две минути.[14]

Заради прекалената заетост на Маджаров в министерството на финансите, Вазов го укорява в стихове:

Ах, приятелю, за бога,

възхити се за минута!

Ний пътуваме със тебе

Из Италия прочута![15]

Въпреки че не споделя Вазовата патетика, Маджаров не скрива възхищението си от Италия. Но той признава предимството на въздействащите Вазови стихотворения:

Италия е страна, в която като поживее чужденец, макар и късо време, не може да не я обикне. И ние я обикнахме. Но Вазов със своите стихове за Италия пръсна между българската интелигенция много лъчи от любов за тая чудна страна.[16]

 

 

 

 

 



[1] Павлович, П. Автобиография. В: Бояджиев, П. Партений Павлович. С., 1988, с. 12.

[2] Пак там, с. 13.

[3] Б. Пр.: Не е истински пастир Първосвещеникът, а лъжлив, тъй като е направил разкол в църквата на Исус Христос.

[4] Пак там, с. 67.

[5] Пак там, с. 74.

[6] Дунавска зора, г. ІІ, бр. 9, 11 ян. 1869.

[7] Дринов, М. Нови паметници за историята на българите и на техните съседи. Писмо ІІІ. В: Марин Дринов Избрани съчинения. Т. 1.С., 1971, с. 147.

[8] Пак там, с. 148.

[9] Пак там.

[10] Вж. главата С Вазов на път от спомените на Маджаров.

[11] Маджаров, М. Спомени. С., 1968, с. 720.

[12] Пак там, с. 740.

[13] Пак там, с. 741.

[14] Пак там, с. 745.

[15] Туристи в Италия стихосбирка Италия, 1884.

[16] Пак там, с. 721.