Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

en Francais

Рая Заимова

Паметта на Европа - българският случай

 

В началото на 21 век все по-често се обръщаме назад във времето, за да търсим корените на единния европейски свят. Безспорно, че ние българите заемаме една малка част от югоизтока на континента от близо 14 века. По стечение на редица обстоятелства, за историята си съдим най-вече по чужди извори.

 

Пътят на ръкописите

Създаването на модерна Европа граничи по време с формирането на Османската империя. Тогава отнесените от Изтока предимно гръцки ръкописи допринасят за развитието на западната историография. Последната поема свой път благодарение не само на своята латинска основа, но и на византийската писмена традиция. Следвайки континюитета на царствата, Османската империя става продължител на православна Византия. Залязлата империя обаче за дълго време ще стои в обсега на политическите интереси на не един християнски владетел от Русия и Швеция до Франция и Арагона. От друга страна, поривът на западния човек за опознаване на непознати земи, прибавен към традиционния път на поклонничество към Йерусалим, оформя ренесансовия поглед към чуждото. До голяма степен зачестилите пътешествия са продиктувани от определени цели, безспорно необходими за политическата, военно-стратегическата и религиозна ориентация на западните владетели, включително и на папството. Пътните релации, голяма част от които са публикувани благодарение на изобретението на Гутемберг, се оказват важен извор за пропътуваните земи на средиземноморския източен басейн.

Необходимостта от по-стара и нова книжнина - както религиозна, така и светска – е продиктувана на Запад от съвременните събития на континента: новонастанената мюсюлманска сила и произхождащите от това сблъсъци, религиозните войни и др. Всичко това е свързано с факта, че Цариград и балканските провинции съхраняват богатата антична и християнска култура, която трябва да бъде използвана за доказване, например, авторитета на църковните отци в полза на католицизма, за оправдаване на идеята за нов кръстоносен поход или световна монархия, която да заличи “недостойната” Османска империя.

 

Резултатът от пътешествията за българите до 18 в.

Ще припомня, че българите присъстват неизбежно в пътните бележки на мисионерите, където “видяното и чутото” заемат основно място.1 Кабинетното познание на Запад показва една друга линия, формирана въз основа на комбинацията от латински и византийски извори, донесени от емиграцията от Балканите или закупени от мисионерите. Средновековната ни история е представени в държавно-политически и религиозен план в обсега на Цариград и Рим. До 17 в. включително надделяват вижданията, че българите от Дунавска България имат скитски или волжки произход, а колкото до религията им, акцентира се на приетата Христова вяра, преборила се с езичеството и ересите.2 Тези образи се допълват и разширяват с времето, благодарение на усиления поток от т. нар. пътешественици към Изтока, улеснени до голяма степен от капитулациите.3

Още през 17 в. една Франция канализира и превръща закупуването на ръкописи в държавна политика, независимо от поопразнената от войни хазна.4 Тъй наречените “археологически” мисии5 ще поставят началото на два процеса: въз основа на ръкописите ще се формира ориенталистиката и византологията, а въз основа на описаните стари паметници ще се отвори пътя на науката, която по-късно ще се нарече “археология”. Всеки мисионер и посланик получава инструкции от финансовия министър Колбер за това какви точно ръкописи са били нужни, за да може начетени книжовници и богослови да оборват протестантството и едновременно с това да се потърси обоснована връзка между имперската идея на Византия и абсолютната монархия на Луи XIV. Използвайки даденостите в Османската империя, процесът добива и характер на грабителство. Съвременниците твърдят, че маркиз дьо Ноантел, пребивавал в Цариград между 1670 и 1680 г., имал поведение на човек, “настървен за плячка в Ориента”.6 През същите години специалният кралски пратеник Ванслеб, чиято огромна свита наброявала 250 души, е арестуван от османските власти не защото е търсел книги и медали, а защото придружителите му не са имали разрешение за престой. Проблемът, разбира се, е бил разрешен със съответния подкуп.7 Но по-важно е, че през онези години все още невежеството на османската администрация е било доволно използвано в името на “благородни” цели.

За тогавашната кралска библиотека при Лувъра се говори, че е “най-пълната в Европа”. Затова и ерудираният Дю Канж, служейки по принуда на абсолютната монархия, преработва въз основа на донесените от Леванта ръкописи, двата си труда за Латинската империя, Византия и балканските средновековни държави. Ерудитът излага също в две глави двете царства на Дунавска България – така както няколко десетилетия по-рано е сторил Мавро Орбини – но без да споделя славистичните концепции на рагузинеца. През 70-80-те години на 17 в. пак Дю Канж – когото по-късно ще нарекат основоположникът на византинистиката – участва в съставянето на каталози на постъпилите ръкописи. Заедно с Котьолие и пътешественика Тевено описва гръцките, Мабийон и бенедиктинци работят с латинските, а ориенталистът Ербело и абат Ренодо – арабските и еврейските. Успоредно с това се развива и преводаческа дейност, която през 18 в. се разширява, съобразно връзките с други страни и обогатява с още няколко езика като църковно-славянски, руски и полски.8 Освен Дю Канж и други сътрудници на библиотеката написват трудове въз основа на съответните извори. Така Ербело дьо Моленвил издава “Ориенталска библиотека” (1697) или това е енциклопедия за историята, нравите и обичаите на източните народи от евро-азиатския регион.9 Книгата става настолна на един Волтер, който възпроизвежда приказния свят на Ориента в някои свои произведения.10

 

Енциклопедията за Изтока

Ербело работи най-напред при Медичите във Флоренция, а после в Париж, където използва закупената от френските посланици огромна библиотека на вече починалия османския книжовник Кятиб Челеби. Съществува версия, че великият дук на Тоскана Фердинанд II бил закупил ръкописа и поръчал на Ербело да издаде библиографията на Кятиб Челеби. В същото време в кралската библиотека в Париж е имало три екземпляра, донесени от посланиците на Франция през 70-80 г. на 17 в. Министър Колбер – главният финансист и цензор – привлича книжовника с цел да публикува труда на арабски в Лувъра. Но Ербело го преработва и превежда на френски като подбира максималния брой описания на книги и по европейски подрежда материала по теми - с което го прави достъпен за западния читател. След смъртта на Ербело, ориенталистът Антоан Галан довършва начинанието и го издава с кралска благословия. Всъщност, благодарение на интереса на френската страна трудът на Кятиб Челеби излиза от цариградската сянка и става за пръв път достояние на западноевропейската публика и е използван и днес в по-късни издания. Успоредно с това, прави впечатление, че неясният път на постъпление на ръкописите на османския книжовник и конкуренцията между италианските и френските светски лица показва ролята на парите в държавните интереси. През онези години познанията за Изтока са добивани бавно и с постоянство, а кабинетният книжовник е облагодетелстван и оценен според външно-политическата ориентация. Времето на закупуване на ръкописите и кралската материална протекция съвпадат с времето, когато абсолютната монархия мечтае да стане световна. За нас остава важен фактът, че съдържанието на “Ориенталска библиотека” съхранява писмените свидетелства на мюсюлманския свят. Извън обсега на френските интереси за световна монархия на ниво управници, на ниво книжнина, се натъкваме на една нова – просвещенска - концепция за народите от Изтока, които са представени като част от общочовешкия процес на развитие. Страхът и омразата към друговереца отстъпват място на позицията на учения. Персийските и арабските извори осветляват евро-азиатския свят извън Рим и Византия, включително и този на българите преди и след заселването им на Балканите. За Галан тези стари писмена са полезни за знание, но само от страна на просветените читатели. С други думи, интересите на начетения книжовник, благодарение на когото паметта на Изтока излиза на показ в Западна Европа, се разминават с материалния подход на държавника. Това е показателно за използването на източните култури.

 

Просвещенските енциклопедии за българите

През 18 в. енциклопедизмът преминава бариерите на цензурата и общоприетото, за да се наложи като носител на постиженията на човешкото познание във всички области. Освен скандалната “Енциклопедия” на Дидро и Д’Аламбер, в която властва материализмът, в Западна и Средна Европа излизат най-различни многотомни книги с подобно съдържание и различни ориентации. Твърде интересна е енциклопедията на теолога Луи Морери, допълнена от абат Гуже в средата на 18 в.11, както и “Хронологичният речник” за култовете, дело на духовника Пеншина. Ако потърсим мястото на България или българите в труда на Ербело и Галан и всички споменати до тук от 18 в., ще установим нови стереотипи за българите, различни от тези на предходните столетия.

Както в “Енциклопедията” на Дидро, така и в останалите под “България” или под етнонима “булгар”, “болгар”, “българи” се поместват различни по съдържание статии. Те обхващат три теми: за волжките българи или най-общо за онези, които не са се преселили и са останали съседи на русите; за дунавските българи и държавата им на Балканите; за българите, станали синоним на богомилите и разпространението на тази ерес в Западна Европа и Русия. Тези издания са дело както на светски, така и на духовни лица. Характерно за тях е, че не взимат страна, нито изразяват идейна позиция спрямо които и да било българи.

Ето част от текстовете на Морери-Гуже, които са сходни с тези от голямата “Енциклопедия” на Дидро-Д’Аламбер12 и от тази на Ербело-Галан 13:

Булгар или Болгард, кралство от Московска Татария, което се намира по източното течение на река Волга, на север от което е кралството Казан, на юг – това на Астрахан, а на изток – Паскатир и татарите калмуци. Във всички карти се посочва един главен град със същото име (Булгар)... Но Одифре ни уверява, че в цялото кралство Булгар няма нито градове, нито села и че обитателите му живеят в шатри от кожи и ги пренасят където им хареса. Татарите от кралството Булгар се наричали по-рано Заволги... и имали един господар... Те са поданици на Московците... Смята се, че жителите на тези страни са потомци на старите Оргузи, народи на Скития, които нахлули заедно с Аланите в земите на империята и че Българите – както и Тюрките – произхождат от тази страна, защото имат един и същ език, еднакви нрави и се бият по един и същ начин.”

Българи – народи от страна, разположена между Дунава, Черно море, Румелия и Сърбия, произхождащи от околностите на голямата река Волга в азиатска Сарматия. Те преминали Дунава към края на 5 век, установили се в Мизия, след като победили (император) Константин Погонат; после оказали голяма помощ на Юстиниан II, когото възстановили на трона... Били езичници... През 866 г. кралят им Богорис се покръстил и по тоя случай приел името Михаил... Оттогава българите станали постоянни в христовата си вяра и причастието на гърците, въпреки че имали войни с императорите на Константинопол; ала император Василий ги подчинил на империята. Те не се оставили така впоследствие и възстановили царството си и го задържали доста дълго време.”

Българи - еретици... Българите произхождали от манихеите и приели тяхната заблуда от източните и от съседите си гърци по време на император Василий Македонец, през 9 в. Това име “българи” (“Bulgares”), което било само име на нация, станало по онова време име на секта и така започнали да назовават тия еретици от България... Тия еретици започнали да се наричат с общото название българи: име, което скоро било изопачено във френския език, който се говорел тогава; тъй като вместо българи се казва Бугар и Бугер...”14

Най-общо казано, до 18 в. включително, Европа натрупва богата изворова база благодарение на закупените от Изтока писмени паметници. Това е ценна и неизмерима основа, която запазва писмената памет на редица поколения книжовници по времето, когато Европа не само търси изгода от “чуждото”, но и разпространението на гутемберговото откритие съвпада с доминиращото ориенталското невежество в границите на Османската империя. Ако в предходните векове (15-17) книжовното гръко-латинско познание за българите служи най-често за оправдаване на класическата връзка Добро-Зло или християнство-езичество, ереси, ислям, то през 18 в. чрез енциклопедичният подход се извличат без коментар всички налични свидетелства, останали запаметени на страниците на църковните истории, у Дю Канж и не на последно място и в източните персийски и арабски извори. Това е може би основата или отправната точка на всички останали западни теории за българите, които просвещенските книжовници осмислят в посока цивилизация-варварство или минало-сегашно, вписвайки ги и в търсенията за единството на човешката природа, езика и произхода на народите.15 Този западен енциклопедизъм е безспорно не само отразител на постиженията на човешката мисъл, но и съхранител на духовни ценности.

След 18 в. българската книжнина в стремежа си за догонване на прогреса и в търсене на “себе си” ще прибегне неизбежно – понякога косвено - до тази енциклопедична памет на Европа. Подборът и интерпретацията в балканска среда ще добият своята украска съобразно традиционното православие и политическата чужда власт. Приели по паисиевски своето минало като част от “голямата славянска общност” и източно православие ще изоставим постепенно и съзнателно онези сънародници от бреговете на Волга, изповядвали исляма. Интересно е, че последните, които са изтърпявали толкова векове руска и съветска власт, доволно асимилирани от деспотични режими, имат памет и до днес за това кои са и каква им е връзката с “майка България”. Обратната връзка - памет обаче липсва до голяма степен и в съвремието ни.16 Едно от обясненията е, че в стремежа си да изтъчем по възрожденски собствената си черга, колкото се може по-различна от всеки тюрски и ислямски елемент, сме се старали да мислим само за себе си, тук на Балканите, според тукашните дадености. Липсата на взаимна памет между дунавските и волжките българи е безкрайно различна от тази на вековните ни гръцки съседи, у които родна земя и диаспора са с доказана взаимност – взаимност, при която просвещенска Европа изиграва важна, свързваща роля в търсене на националното. В нашия, българския случай, се оказва, че паметта на Европа директно или индиректно - е избирателно пресята, за да продължаваме да смятаме, не по просвещенски, че всичко извън границите на континента е по-долната и изостанала цивилизация.

Прочее, както Западна Европа, така и у нас паметта има избирателна способност.

 


1 Вж. по принцип поредицата “Пътеписи за Балканите”, изд. в 7 тома от изд. “Наука и изкуство” между 1975 и 1987 г.

2 Заимова, Р. Българската тема в западната книжнина (XV-XVII в.). С., 1992.

3 Baron Testa, Recueil des traités de la Porte ottomane avec les puissances étrangères. Paris, 1864.

4 Pertusi, A. Storiografia umanistica e mondo bizantino. Palermo, 1967, p. 89 sq.

5 Omont, H. Missions archéologiques en Levant (XVIIe-XVIIIe s.). T. 1-3. Paris, 1902.

6 Moureau, Fr. Voyages manuscrits de l’Age classique: Nointel, Caylus, Fourmont, ou le retour aux sources. – In: Vers l’Orient par la Grèce avec Nerval et d’autres voyageurs, textes recueillis par L. Droulia et V. Mentzou, Paris, Klincksieck, 21-26.

7 Archives Nationales, A.E. B I vol. 376, fol 242, fol 243; fol 450-fol 456.

8 Bléchet, Fr. Les interprètes orientalistes de la bibliothèque du Roi. – In: Istanbul et les langues’o, Actes du colloque, 1995, ed. Par Fr. Hitzel, Paris, L’Harmattan, 1997. (Varia Turcica XXXI), 89-100.

9 Bibliothèque Orientale ou dictionnaire universel contenant la connaissance des peuples de l’Orient, leur histoire et traditions... par M. D’Herbelot de Molainville. Paris, 1697.

10 Вж. например: Zadig ou la destinée, histoire orientale, 1748.

11 Le Grand Dictionnaire historique ou le Mélange curieux de l’histoire sacrée et profane qui contient en abrégé l’histoire fabuleuse des Dieux et des Héros de l’Antiquité païenne; les villes et les actions remarquables des Patriarches, des empereurs, des rois, des princes illustres par Louis Moréri, prêtre, docteur en théologie, nouv. éd. dans laquelle on a refondu les suppléments de M. l’abbé Goujet, le tout revu, corrigé et augmenté par M. Drouet. A Paris, 1759.

12 Encyclopédie ou Dictionnaire raisonne des sciences, des arts et des métiers par une société des gens de lettres, mis en ordre et publié par M. Diderot et quant à la partie mathématique par M. D’Alembert. 3e éd. T. 5. A Genève, 1778, 592-593.

13 Bibliothèque Orientale, Op. cit., 214-215, p. 826.

14 Ibidem, t. 2, 365-368.

15 Заимова, Р. “Цивилизация-варварство” и образът на българина (XIX- началото на XX в.). – В: Модерността вчера и днес, С., “Кралица Маб”, 2003, 104-116.

16 За историята на Волжка България излязоха напоследък някои публикации на български език, вж. за тях: Ахмеров, Г. История на Волжка България. Булгар Тарихъ (1909 г.), превод, предг. и коментари от Т. Ярулина, 2 изд., С., “Огледало”, 2002.

 

ДружествотоКонференция

горе