Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

en Francais

Елияна Райчева

Има ли Гаврош един грош, има ли Козета една монета?

 

Редом с големите проблеми на човечеството, в творческия свят на Юго присъства и плеяда детски образи, които обитават неговата художествена вселена. Самият той като баща претърпява низ от радости и нещастия, като най-голямата трагедия в живота му е загубата на Леополдин, удавена във водите на река Сена край Вилкие.

Белязан от такава непоносима загуба, неговия творчески път издига жалоните на детската крехкост, заплашена от света на възрастните, които не се свенят да експлоатират детски труд. (“Меланхолия”)

Безспорен любимец на деца и възрастни по света е Гаврош. Многопластов образ, с тънък психологически рисунък, палавият парижки гамен става емблема на свободата и детското дръзновение. Самотен и безпризорен, хлапакът е своеобразен човек-оркестър в своя град, той е навсякъде и никъде, той бележи центростремителната тежест на ред съществени от повествователна гледна точка епизоди. Постепенно в хода на разказа, от палаво хлапе в смисъла, който десетилетия по-късно Чарли Чаплин ще вложи в едно подобно създание, Гаврош се издига до апотеоза на геройската смърт и загива като светец на барикадата. В сражението, водено от Анжолра, хлапакът дораства до относително ясното за детските възможности съзнание за противоборство между доброто и злото. И понеже е малък, единственото оръжие, което може да бъде ефикасно в неговите ръце, е шегобийството, тоест иронията.

Весела и леко закачлива, стрелите на една лежерна по френски хапливост уцелват по-бързо от куршуми противника и в слепия си бяс той не пожалва едно нежно същество, към което може да се прояви ако не милост, то поне достойно снизхождение. Но не би. Властта не се поколебава да погълне и това цвете на парижките улици, под чиито павета дреме бунтовната страст за правда и свобода.

Но не за този аспект от геройския живот на Гаврош ще говорим, а за онези, по-туширани аспекти на една хуманност, чиито устои не се крепят и отстояват само с оръжие в ръка. Става въпрос за няколко второстепенни епизода, в които с много богобоязливост е надникнато в неприкосновения детски свят. В тях сякаш се откроява голямата тема за милосърдието, побрана в скромните рамки на детската доверчивост и интуиция. От тях избрахме два, като нарочно отбягнахме темата за страданията на Козета, които могат да бъдат предмет на отделно проучване за сирашката несрета и горестните дни на едно невръстно момиченце, станало обект на завист заради парцалената си кукла и собствената си външност. Но и за силата на неведомите пътища на Провидението, тоест за силната божия десница, предначертала пътищата на това девойче.

Единият от по-непознатите епизоди от повествованието на “Клетниците” е свързан с благотворителността на Гаврош.1 Злата участ го среща с две премръзнали момченца, напълно изоставени в Големия град. Сякаш хлапета от света на Смирненски, двете деца се лутат безнадеждно в студения лабиринт на една жестока действителност, която ги е изхвърлила на улицата. Тук на помощ се притичва храбрия малък Рицар без броня, като им предлага убежище в импровизираното си жилище - търбуха на един слон. Xлапакът, който сам се нуждае от грижи, не се поколебава да се покаже като покровител на децата. Забравяйки за малко своя детски егоизъм, Гаврош се проявява не само като благороден алтруист, което е учудващо за неговата възраст, но и с майчинска загриженост приласкава двете деца в своята малка къщурка на гърба на екзотичното животно.

С риска да се отклоним от същинския литературен анализ, нека полюбопитстваме защо Юго избира именно слонът на площада на Бастилията като обител на малчуганите. Разположен в сърцето на Париж, този нелеп паметник съответства напълно на естетическата категория “insolite” от по-модерните времена, но за времето си вероятно се припокрива повече със смисъла, който Виктор Юго влага в естетическата категория “grotesque”. И не само защото грамадното животно е в пълен дисонанс с изискания вкус на една елегантна градоустройствена архитектура, а защото този своеобразен паметник фокусира в себе си грандоманията на една заплашена от гибел цивилизация, опиянена от наполеоновите амбиции за световно господство, и някак скромно приключила с флагрантния дисонанс, внесен от слона, между алчност към света и погром “вкъщи”. Макар и тъжен, слонът е ням свидетел на порока и жестокостта в един самозабравил се мегаполис и сякаш предвещава краха на онова хипертрофирано чувство за изкуствена (и изкусителна) красота, която е тъмната страна на иначе тъй богатата френска култура. Конструиран от известни архитекти на празното място от разрушената Бастилия, Слонът има за призвание да свидетелства за героичния поход на Наполеон в Египет.2 Впоследствие обаче, този екзотичен паметник, призван да буди любопитството на парижани и да задоволява специфичния им вкус към ексцентризъм, започва да тъне в забрава и разруха. Малката къщурка върху гърба също е полусрутена, величествения исполин е нападнат от плъхове.

Преходът от описанието на великана към гнусните твари е проява на типичния за Юго вкус към антитетични схеми. Величието на самотния колос, захвърлен сякаш на пуст остров в центъра на светската глъчка, е в рязък контраст с мерзостта на пълзящите гризачи, които уплашват до смърт децата. И отново Гаврош е този, който безстрашно разгонва чумната напаст, отново той приласкава паникaосаното хлапе, което доверчиво се сгушва под мишницата на своя храбър покровител. Сцената с плъховете е сякаш миниатюрно бойно поле. Страхът, макар и временно, е победен. Гаврош се проявява като храбрец. Децата има къде да заспят, макар необичайното гостоприемство да приключва още на другия ден. Двете братчета потъват в шумния град и сякаш невидима ръка ги отнема от полезрението на гостоприемния домакин. Но такъв е законът на града, несретниците имат свои неписани правила още от люлка. Парижкият лабиринт не предразполага към излишна благодарност, Гаврош знае, че е поел цялата отговорност, без да очаква отплата за жеста си. В психологически план Юго наслагва няколко синхронни пласта, които вече определихме като: геройски свързан с проявения кураж, част от неговата мъжественост в зародиш майчински, или по-скоро родителски с предложената закрила, рицарски - с благородната намеса в съдбата на клетите бездомници, гаменски - с присъщата на хулигана непретенциозност.

Но ако в детския свят протагонистите са свързани с невидимите нишки на една инфантилна солидарност, почиваща на безпогрешния инстинкт за право на живот, то по-тежка за разбиране е същата тема за милосърдието, проектирана на по-широкия план дете - възрастен.

Макар да е прието, че най-съществена сцена в това отношение е преобразяването на Жан Валжан от престъпник в праведник, благодарение на странния за миряните жест на внимание на епископа на Дин, който дарява престъпника със свещниците, привлекли неудържимо криминалните му помисли, ние приемаме, че по-същественото преображение се крие в друга, по-слабо изследвана сцена.

И наистина, макар и помилван от християнското милосърдие на божия човек, каторжникът все още не е готов да повярва в силата на Доброто. Дарът, който той приема, събужда неговата дремеща човечност, но подобно човеколюбие е все още егоцентрично, все още тъмните и диви инстинкти дремят в мрачния мозък на бившия затворник. Поел подаръка, той все още го възприема само като полагаемата му се компенсация за понесените страдания, без да има вътрешните рецептори за външното добротворчество. Необходим е катализатор, който в естествената среда на света да уталожи клокочещата жажда за мъст, първичния инстинкт, който привижда навсякъде враг. Такъв катализатор се появява в лицето на второстепенния и някак напълно забравен впоследствие Пти Жерве. Същевременно епизодът с Пти Жерве е най-разтърсващия, най-драматичния, защото именно въвежда мотива за несправедливостта, като безмилостно я стоварва върху плещите на един весел скитник, който, за зла участ, се натъква на мрачния каторжник. Тук вече липсва уюта на града, хронотопът на пътя майсторски е изведен на преден план, доколкото именно по широките друмища вилнее съдбовния произвол. Срещата между двамата е фатална именно поради разградеността на повествователната рамка, която оставя всичко на случайността, а оттам и на престъплението. Юго съзнателно сгъстява в сцената краските на една обременена съвест, която има неободимост да излее гнева си върху самата невинност - малкия весел бродяга, който стиска паричка в шепа и тича по селския път.3

В началото на тази знаменателна тринадесета глава от първата част (“Пти Жерве”) разказвачът пристъпва към детайлен психологически анализ на състоянието на Валжан. Обезпокоен от неочаквания душевен покой, престъпникът чувства някаква неясна уплаха от гласа на пробудената си съвест. Това състояние на раздразнимост вероятно е породено от усещане за уязвимост, непривична за коравия злодей. В него напира необясним гняв към добродетелта, омраза към собственото си размекване.

Описателната част на въпросния епизод предпоставя максимална изолация на сцената. Действието се развива в запустяла местност, в съответствие с романтическия канон. Невинното и нищо не подозиращо дете си подскача от крак на крак и си подхвърля дребна сребърна монета. Не щеш ли, монетата се претъркулва в краката на каторжника. Тежката му подметка настъпва малкото съкровище на десетгодишния хлапак. В съответствие с драматизма на ситуацията, повествователят описва светлината. От една страна, по косицата на момчето се плъзга мека слънчева светлина, от друга - лицето на каторжника се обагря в пурпурночервени цветове. В случая, червения цвят е каиновият белег на предателя-убиец. Такава е поне интерпретацията на цветната гама в митологично-романтичната палитра на писателя. Завързва се кратък, но напрегнат диалог между двамата. Нищо не подозиращото хлапе с учтивото обръщение “господине” си изисква монетата. Това обръщение звучи малко нелепо в устата на малкия скитник и е капката, която прелива чашата. Груб и невъздържан, Валжан го прогонва. Тогава малкият, който все още не разбира невъзвратимото значение на случилото се, продължава настоятелно да моли да му върнат монетата. Но напразно.

Малчуганът усеща ужасът да пълзи в тялото си. След това побягва, без да се обръща. Потресено от срещата с неумолимия Валжан, момчето изчезва заедно с настъпващия здрач.

Тогава Валжан изпитва цената на абсолютната самота. Бавно в него съзнанието откликва на действието. Външно - с промяната на зрителното поле. Валжан забелязва първо малката сребърна монета от четиридесет су да блести укоризнено в краката му. Фактът изплува напълно в помрачения му мозък. Сетне, оглеждайки се диво наоколо, погледът му се спира на друг предмет - парче синьо счупено стъкло, което го сякаш е втренчено око. Това единично око е чест топос в романтическата поезия и е метафора на съвестта. Двата предмета, макар и фрагментарно регистрирани, допълват цветовата палитра с петна, които акцентират трагизма.

Валжан се впуска да догонва малкото савойче, но вече е късно и загубата е невъзвратима. Повествователят включва друг регистър. Цветовото многообразие е заменено от поетиката на зловещо стелеща се тишина. Накъдето и да се озърне, погледът се губи в нищото. Мрачният пейзаж се допълва от образа на бръснещия леден вятър. Трудно е, наистина, да се представи вятъра, но повествователят представя движението на прекършените клони и стволове на дървета. Изведнъж природата се сгърчва от поривите на стихията. Даже дребни клони свистят със заплашителна сила.

На този етап Юго напуска простия регистър на глаголните времена и прибягва до условно наклонение Формулата навярно е “човек би казал, че клоните заплашваха и преследваха някого.”

Анонимността на природното възмездие е по-силна от човешкото.

Последвалата среща с някакво кюре на кон е само бледо копие на човешка добросъвестност. И макар Жан Валжан да подава милостиня за бедните, нищо не може да изкупи греха. Затова и Юго представя кюрето като безпомощно, а не като онази сила на Провидението, която би била способна, чрез божието слово, да възстанови природното и душевно равновесие.

Жан Валжан обаче е помилван. И въпреки че отново се залутва из околната пустош, от него се отронва само едно възклицание:

Злочест съм.”

На този етап започва и изкуплението на клетника. Сумата от четиридесет су, заграбена от малкия скитник, намира точен еквивалент в паричното обръщение в хода на интригата. Това е началната цена на изкуплението на Козета. Впоследствие тази сума нараства главоломно, от момента в който парите престават да бъдат от значение за Жан Валжан.

В разрез с романтическата естетика, която отбягва всичко материално, Юго дава подробни сметки за разходите на Валжан.

Освен изчерпателното и прецизно отразяване на паричните разходи, той прибягва и до една огледална структура на изкуплението. Много по-късно, между Валжан и Гаврош се разиграва сходна сцена, подобна на епизода с Пти Жерве. Срещата е в Париж и сякаш е предопределена от избора на двамата. Този път обаче Валжан е човекът, който гони хлапето, за да му даде пари.

Пресечната точка на двете съдби, на Валжан и Гаврош, отразява прелома в духовното израстване на двамата персонажи. Духовното равноденствие, до което всеки е достигнал, благодарение на личното изпитание в разгледаните два епизода, и дало своите плодове.

Един каторжник е станал милионер, но не с пари, а с пробудена съвест, тоест памет.

 


1 V. Hugo, Les Misérables, 2, ch. Ou le petit Gavroche tire parti du Napoléon le Grand, p. 1281... Ed. Le livre de poche, 1985, Paris.

2 Историята на този слон е твърде любопитна. През 1808 г., по случай четвъртия юбилей от коронясването на Наполеон, е поставен фундамента на нов градски фонтан, чието изграждане е свързано с прекарването на нов водопровод. Според друга версия, слонът е възложен за изпълнение на архитект Алавоан по случай победата при Аустерлиц. Идеята си пробила път и ето че през 1810 г. се решило фонтанът да бъде изграден с бронз от пленените испански топове. Водата трябвало да изтича от хобота на слона. От проектът била изпълнена само гипсовата отливка с дървена конструкция в естествен ръст. Макетът на слона бил дълъг 16 м., а височината - 24 м. Предвиждало се вита стълба в единия крак, както и наблюдателна площадка на върха. Макетът просъществувал до 1847 г, след което е продаден за 3800 франка. По-нататъшната съдба на слона е неизвестна.

3 V. Hugo, les Misérables, 2, La chute, ch. 13 Petit-Gervais, p. 160, Ed. Livre de poche, Paris, 1985.

 

ДружествотоКонференция

горе