Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

in English

Николета Пътова

Моралните оценки на материалното
(с примери от възрожденската драматургия)

 

Българският ХІХ век поставя твърде много начала в живота на обществото. Иначе казано, новостите на времето разбъркват традиционната патриархална подреденост на общността и задълго я вкарват в ситуация на криза. През втората половина на ХІХ век се долавят първите знаци на урбанизацията, индустриализацията, нараства социалното разслоение. Модерността неотстъпчиво навлиза сред патриархалността. Малкият свят е заставен от естественото развитие на обществата да поеме, да вмести в границите си големия. Несъотносимите мащаби на големия свят пропукват и разместват трайно установения ред на патриархалната общност и тя високогласно влиза в поредица от конфликти с цел да съхрани статуквото, да не допусне промяната. Промяната обаче е неизбежна и естествена и много често е пожелана от самите българи, които директно или чрез посредник са били в контакт с европейската модерност.

Относителният стопански напредък на българското население през този период води до промени в широтата на познанието, в културата, бита и манталитета на хората. В резултат на нарастналите материални възможности се разширяват и обогатяват обществените, духовни и чисто вещни потребности. Българите все по-интензивно комуникират с други географски, икономически и културни територии. Същевременно обръщат все повече нарочно внимание на чуждото присъствие в собствените територии. Вглеждат се в него и в различна степен го възприемат или отричат.

С разграждане монолитността на традиционните семейни и обществени взаимности, традиционният морал престава да бъде единственият видим пример за поведение. Големият свят допуска разнообразни и не единствено положителни примери във всички сфери на човешките отношения, включително и в морала. В ситуацията на противоборство на двата свята това се оказва удобен повод своето да се окачестви като добро и морално, а отрицателните примери от реалността да се припишат като иманентни на чуждото.

Визията за модерността се проявява най-осезаемо в материалната култура, донесена от новото време. Този факт бързо се използва и негативите на чуждостта механично се пренасят върху материалния свят, който я олицетворява в съзнанието патриархалния българин. В патриархалното мислене материалният свят е имал само физическо измерение, т. е. той е това, което може да се види и докосне от всеки. Оказва се, че е възможно да се измерва и с икономически параметри – той е това, което може да се купи и притежава лично. Така материалното освен с чисто природна характеристика се сдобива и с икономически смисъл.

Стопанските промени в обществото повеждат след себе си промяна в изявите на личността. Българинът постепенно подменя качествата си на “колективен човек” (по определението на Спиридон Казанджиев1) с това, което Иван Хаджийски нарича “български индивидуализъм”. Авторът на “Бит и душевност на нашия народ” обосновава проявите на индивидуализъм с осъзнаването на личността като отделна стопанска и нравствена единица. Преди това, в патриархалното общество “външните белези на личността не само че не целяха да подчертаят личността и да я отделят, но, напротив – служеха да я оприличат напълно на другите. Всеки се обличаше, носеше, стрижеше съобразно с важещия тип – “като всички хора”. ...Индивидуализмът като нравствено явление възникна, когато личността се открои в областта на частната собственост и стопанската дейност...”2 Парите, материалните взаимоотношения стават нов акцент и регулатор на междуличностните и обществени отношения в патриархалната среда на българския ХІХ век.

Възрожденските комедии “Криворазбраната цивилизация” и “Фудулеску” представят различните проекции на отношение към материалното – от крайно скъперничество до ренесансова радост от красотата и удобството на вещите. Литературата, и особено ярко драматургията, регистрират първите нарочни публични прояви на събиращия все повече последователи български парад на суетата. Акцентът тук е поставен не толкова върху модата в смисъла на агресивна новост, която във всички времена е била възприемана след достатъчно продължителна проява на консерватизъм от страна на обществото, а върху модата като демонстрация на друго отношение към материалните възможности. Парите и неподозираното доскоро тяхно свойство да бъдат харчени, а не единствено кътани и трупани, довеждат до изменения на патриархалната нравственост и до налагане на нови ценности (в морален и материален план). Конфликтуването между наследения икономически ред и новооткрития смисъл на материалното гради любопитни сюжети и възможност за нееднозначно оценяване на драматургичните образи.

***

Бащите във възрожденските драми са символ на традицията. Те са едновременно смешни в опита да не допуснат новото и симпатични въпреки неадекватността, с която охраняват стария свой свят. Жените и младите възторжено се доверяват на внушенията на цивилизацията. Те проявяват вярна интуиция за посоката, която е поел светът, стремеж за красота и еманципираност. Но успоредно с това глупаво, наивно-безкритично следват указанията на мнимите цивилизатори. Стават символ на лековерното отричане от своето. Въпреки всички грехове и грешки, те будят покровителствено отношение заради заблудите си и уважение, заради упоритостта и непреклоността, с които отстояват желанието да бъдат различни.

Хаджи Коста от “Криворазбраната цивилизация”3, Хаджи Ганчо от “Фудулеску”4, Стойчо от “Ловчанскийт владика”5, героите на Тодор х. Станчев Уста Петко от “Драндавела”6 и Янаки от “Нова мода”7 не са в състояние да изпълнят вменените им от обществената норма охранителни функции и целостта на семействата им се разпада по разни начини пред собствените им очи. Главен виновник за конфликтите у тях са различните проявления на чуждостта, за която се харчат пари и скъпо време. Чуждостта има материално, идеално и човешко присъствие в драмите. Диалозите и сюжетите се градят върху опозицията между приветствия и отрицания на настъпващите новости.

Някои цитати от комедиите звучат като счетоводна справка за разходи, но те имат своя предупредителен смисъл. Изумително дългите и големи сметки са знак за внимание, че се случва нещо извън обичайната норма. Четвърто действие на “Криворазбраната цивилизация” е действието, в което Анка забягва от дома си със своя ухажор. То започва с прочетената на глас от Хаджи Коста внушителна сметка за моди: “За една рокля атлазена гроша 953 и 15 пари. За друга, от дженфес, гроша 549 и 20 пари. Два топа хумаюн тънък, гроша 245. За тантела... За една рокля дженфезена, за жената, дявол да я вземе, гроша 438.” Изброяването продължава с разходите за женско палто, за други рокли по модата, за едно гарибалди, за друго гарибалди копринено, за пантофи и чепички, за ризки по модата, за чорапи по модата, за ръкавички, за миризливи сапуни по модата, за ливанто, за бяла вода, за червена вода, за помада. И завършва с невярващото неколкократно повтаряне на сумата: “Тю бре! 8564 и 15 пари... масраф... от дюгеня ми, от кесията ми!... (Хаджи Коста затваря сърдито тефтеря и са разхожда.) Осем хиляди петстотин и толкоз гроша и 15 пари... Пустата им алафранга... пустите им моди... Ръцете му да изсъхнат... който ги вади. Осем хиляди петстотин и толкоз гроша и 15 пари... масраф за нищо и никакви парцали... пари, хвърлени на боклука, анадънму? На, как са събарят мъжието, на, как стават мюхлюзлюците. Осем хиляди петстотин и толкоз гроша и 15 пари – един цял капитал. Хъ! Тъй не бива то... Оставиш ли на ума на жената, то тряба жив в гроба си да влезеш...”

Възмущението на Хаджи Коста от похарчените пари в случая не е проява на скъперничество. Напротив, то е грижа за изоставения домашен порядък (“Не стига, дето прахосвате толкози пари за нищо никакви парцали, ами като са захласнете в тях пущини, па не мислите за в къщи като тряба да са наготви и унодя.”) То е искрено родителско разочарование от несбъдналия бащините надежди син (“Хилядо пъти пишман станах... проводих го, че какво? Язък за парите! Той са учи, аз харчих с ниет, че челяк же стане, а той... хаймана и половина. ...За него вяра, почест, срам, страх няма.”)

На друго място в комедията Анка се хвали на баща си с добре направената от нея нова рокля и очаква Хаджи Коста да оцени вкуса и сръчността й. За разлика от обичайния за възрожденските комедии на тема моди диалог, тук роклята не събужда гнева на бащата заради похарчените грешни пари, а предизвиква тревогата му с друго – със свойството си нескромно да изявява и подчертава красотата, да съблазнява, да прави хубавото твърде видимо и с това да прекрачва границите на традиционния морал. Бащиният авторитет е недостатъчен и предупрежденията остават нечути.

В “Нова мода” на х. Станчев за по-пълна достоверност заедно със сметката се появява и евреин – търговецът Исак, който идва да си прибере парите след женското пазаруване. Започва да чете дълъг списък с покупки: “Две капелини от новата мода 91 гр. Две умбрелуци от новата мода 104 гр. Един кок от новата мода 28 гр. 40 аршина матас Виенски от новата мода за рокли 1850 гр. 10 аршина черно кадифе 115 гр.” Списъкът продължава нататък до обща сметка 3445 гроша, на които Янаки реагира с любима своя реплика, когато стане дума за плащане - “Пари ли? Тука търпана ли сече парите?” И за да не губи много време за разправии, тръгва да бие търговеца с чибука, като привежда и аргументи в подкрепа на своята правота – “Да ви кажа аз вас как са продава нова мода. Туй тука Апропата ли е? Да му дам аз нему три хиляди и толкос гроша за никакви боклуци.” В предното явление стопанинът вече е набил щастливо напазарувалите си жена и дъщеря. Сега не плаща на търговеца. Може да се каже, че се е справил с проблема до следващия път.

Другият герой на х. Станчев, Уста Петко също разсъждава върху непонятния и чужд за него свят на новото и го обобщава с възклицанието “Драндавела!”. Героят го произнася многократно с възмущение и с безсилен гняв, породен колкото от разсипията на домашни и външни, толкова и от невъзможността да проумее новостите в бита и в обществото. Властната природа на доскорошния господар на дома естествено се бунтува и не може да приеме това, което не разбира и което не съумява да управлява. Драндавелата се възправя недосегаема като митологично същество, със сила от друг порядък, срещу, която стопанинът установява, че няма адекватно противодействие. Най-страшна е заплахата за парите му, защото драндавелата е Устапетковото название на цивилизацията. В неговото разбиране главната й същност и функция е да ти вземе паричките: за капела, за “театру”, за балтон, за “чирталището”, за вестник “Македония”.

Освен скъперничество, реакцията на Уста Петко е страх от нарушеното статукво. Защото в доскорошния български бит имането не е било в многотията и в разкошеството, а се е побирало в границите на биологичното оцеляване. Героят недоумяващо пита жена си: “Хляб ли нямаш, живееш като царица!” И тук диалогът с жените в къщи завършва като стопанинът “зема аршина сърдито” и става да бие дъщеря си, но тя побягва.

Въпреки че боят е най-силният от аргументите, които привеждат мъжете в защита на своята гледна точка, жените участват смело и равностойно в спора за смисъла на парите и радостите от живота. По тази тема те вместо да бъдат другари и опора на мъжете си, се превръщат в техен идеологически и финансов враг. Уста Петко посреща дъщеря си с кавга, защото не си стои у дома, а отгоре на всичко се прибира с билет за “театро”, който трябва да бъде платен. Оказва се, че билетът е взет на версия от майката. Въпреки че е принудена да понася спестовността-скъперничество на своя стопанин, тя явно не зачита възгледите му за театъра като драндавела, т. е. като балтон, капела и други харчи-пари измислици на сбъркания нов свят. Освен това открито недоволства: “Откакто съм ся с теб венчала още не съм видяла бял свят. Още не си ма запитал: тряба ли ми нещо и как живея. Каквито дрехи ми беше купил баща ми още съм с тях.” Дъщеря им също изрича несъгласието си с бащините принципи за живота. Тя разглежда смисъла на парите като възможност за радост и удоволствие, защото: “И в Циганина има пари. Но се Циганин. Нали няма живот като хората.”

Тази всъщност ренесансова по дух и нелишена от логика теза, е присъща на повечето женски образи в комедиите. Битата съпруга на Янаки от “Нова мода” му отвръща: “Хем, мъжо, като си искал да не харчиш, да не си земал жена, ами да си живял самичак като чавга.” Дъщерята също има смелост да противоречи на баща си и изрича недопустима за добрия тон закана: “Скъпо ще ти стане тебе тоз бой!”

Женското харчене на пари, въпреки изказаните удоволствени основания за него, все пак си е заплаха и за старите и за по-младите мъже, които споделят традиционното отношение на българина към имането. В един разговор “по мъжки” в ергенската компания на Митю от “Криворазбраната цивилизация” четем следния пример, разказан от един от Митювите другари: Узун Димовия син Нейчо, се “заплел с бяла Стойка, оназ алафрансето; като са видя голяма мадама, по като го напъна да й купува моди, горкият Нейчю харчи, харчи, додето му изветрее кесийката, и за малко време видиш го охлъзнал като овчий.”

Мъжката опозиция на новото обаче не е достатъчно силна. С хода на времето, с динамиката на новите обществени процеси е загубила авторитетната си сила и е заприличала на неадекватна ретроградност. Не случайно в един от най-проникновените текстове на Възраждането – драмата на Тодор Пеев “Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания”, бащата в семейството е отсъстващ герой.8 Драматургичното действие се развива след смъртта на Хаджи Ганчо. Неговата роля е проиграна от средата и от ситуацията. Той е извършил греха на българските царе от историческата драматургия и на сахатчията Стойчо от “Ловчанският владика” да си вземе жена не от българския род и от там нататък чрез потомството му го постига възмездието. Голямата му дъщеря Мата се омъжва за непочтения влах Фудулеску. Бащата няма приемливи аргументи и власт да попречи на решението й и както казва зет му “от яд и живота си изгуби”. Най-малката дъщеря, Лина, е съблазнена физически и интелектуално от модерните идеи на цивилизацията за свобода на избора и волята, редактирани обаче от интересите на Фудулеску. Младата девойка изгубва честта си и когато след години съзнава целия кошмар на стореното, й е невъзможно да избегне последиците. Най-малкото дете на Хаджи Ганчо, Петър – едновременно наследник и продължител на фамилията, е подтикнат към пиянство, мързел и развлечения пак от Фудулеску, за да го направи зависим от порока и да разполага със зестрата му. Големият интерес в драмата е икономически. Той успява обаче и емоционално да разстрои семейството, защото вътрешните взаимоотношения са лишени от доверие и топлота. Липсва центриращата и балансираща фигура на добронамерения към всички стопанин, който би имал мъдростта да реши проблемите, силата да накаже виновните и авторитета на патриарх, да прости грешките. Материалният интерес и то на един единствен член на семейството има такава доминираща сила, че успява да прегази всякакви морални норми и да подчини или разруши съдбите на всички, които засягат интереса му. Желанието за притежание на пари, имоти, удоволствия е синтезирано в образа на Фудулеску. Той въплъщава неистовия, авантюристичен, безскрупулен стремеж към материалното и пълната нравствена поквара. Той е класически образ на злодей и поради това – твърде екзотичен, за да бъде създаден от българската среда и действителност. Оправданието на крайностите в този характер е, че Фудулеску е чужденец.

Извънлитературното отношение към чужденеца през Българското възраждане е нееднозначно. Въпреки своята затвореност патриархалното общество по принцип не е нетолерантно към чуждите, стига те да уважат неговите правила. В драматургията обаче този образ служи да обясни труднообяснимите процеси на промяна и най-вече срамните пропуски в морала и затова е натоварен изключително с негативи.

Чужденците идват, за да нарушат сакралността на родното пространство. Влизат в противоречие с патриархалните ценности на българина, изкушават го със съблазните на цивилизацията и изиграват ролята на Дявола или Сатаната. Има нещо дяволско и в изкушението, с което успяват да подмамят уж здравия морал на българина с неморалност.

Баба Стойна от “Криворазбраната цивилизация” вижда в появата на доктора-грък Маргариди дяволско присъствие и неколкократно го нарича “андихрист същ” и “дявол нечестив, престорен на челяк, па дошъл да лъсти света”. С мисионерска поза той изговаря идеологията на онзи другия морал – непознат, непонятен, но любопитен: Вий младите, не тряба да слушате старите ръждиви глави, а гледайте напред към прогреса на цивилизацията. Вий тряба да имитирате като нас, европейци, които визитираме града ви; да са запознавате с нас и да слушате нашите инструкции. Да гледате как са носим, как приказваме, как седим, как ядем и пием, и вий тъй да са носите, тъй да приказвате, тъй да седите, тъй да ядете, пиете... Самият той разбира цивилизацията като имитация, а не като придобита същност. Възприемайки тази позиция на присъствие в българското модерността задълго ще остане неприсъща на заварения манталитет и нравственост.

Фудулеску от едноименната драма на Тодор Пеев отива още по-далеч, отричайки изобщо смисъла на моралните норми като регулатор на отношенията в обществото. Със смирена патетичност отхвърля “ръждясалия фанатизъм” на някакви си “нравствености”. Прави го много по-рафинирано от Маргариди. Използва авторитета на писаното слово и постига благодарността и близостта на Лина.

Традиционните представи за срам, чест, свобода, страх от Бога според чуждия морал се преобръщат в своето обратно.

Ако предпоставим заглавието като извеждащо централния персонаж или задаващо централния проблем, около който се съгражда литературния текст, ще видим недвусмислено, че в драмата на Тодор Пеев този персонаж и проблем са чуждият и чуждостта. Фудулеску е влах. По националност той е друг, различен от българите. Освен с небългарски звучащото си име в заглавието е представен и в качеството си на зет, т. е. влиза в роднински отношения с останалите от семейството по-късно, неговото роднинство не е по рождение, по “кръв”. Присъединявайки се към семейството на жена си, преобръща обичайния ред, според който не зетят, а снахата се премества и приема чуждия дом на свекър, свекърва и съпруг за свой. Другото особено и необичайно, което казва заглавието, се съдържа в пояснението, че Фудулеску е зет на Хаджи Стефания. Подчертаването, че е зет на тъща си всъщност е подчертаване, че не е зет или, че е нежелан зет на Хаджи Ганчо. Така че ироничната характеристика “прокопцан” в заглавието е най-невинното означаване на същността на героя.

Хаджи Стефания е другото персонажно присъствие в именуването на драмата. Тя е пасивен участник в съдбата на семейството си. Отдадена сякаш нарочно на своята религиозност, несъзнателно бяга от проблемите в реалния си живот. Оставя се да бъде лъгана от Фудулеску, колкото от глупост, толкова и от удобство. Вероятно усеща безредието, постигнало богатия й дом, но не желае дори да си признае проблема, да не говорим – да се опита да го реши. Вероятно има и друго – съзнанието, че самата тя е част от проблема – Хаджи Стефания е румънка като зет си. Драмата започва с кратък неин монолог, в който звучи много ясен отпор срещу всичко българско. Тя предпочита Фудулеску за стопанин на къщата и имотите вместо покойния си съпруг българин. Говори ласкаво за любимия си зет: “Умен ми е Опрю, прокопцан ми е той! Радва ми се, почита ме, весел е и като влезне в къщи, сякаш и къщата се разсмивва.” И с омраза за онзи българин, мъж на другата й дъщеря Руска. Нарича чужденци хората от българското настоятелство, на които Хаджи Ганчо е оставил попечителството над парите на по-малките си деца. Всички главни герои в тази драма се проявяват като чужденци. Пею Добрович, съпругът на Руска и самата тя, Благой Славков, мъж на Лина, неговият брат Драган и в последните три действия Лина са с ясно заявена българска идентичност и са чужденци спрямо чуждите на българските традиции и нравственост. И обратно, Хаджи Стефания, Фудулеску, жена му Мата и техните деца са или се мислят за румънци. Така се оказва, че семейството на Хаджи Ганчо и Хаджи Стефания се състои от две групи чужденци.

Разбира се в заглавието авторът извежда чуждостта от своя гледна точка и затова там присъстват проблемът за чуждото и неговите безспорни носители власите Опрю Фудулеску и Хаджи Стефания. Тодор Пеев поставя акцент на проблемите, които създава многопосочната чуждост – национална, родствена, дори емоционална, за хармонията в българското живеене на всички нива. Случилите се големи разпади на малката семейна общност имат множество причини, но основният и непреодолим причинител е чуждостта, допусната на територията на своето.

Чужденците създават хаос в съществуващия до тяхната поява патриархален ред и обществото ги наказва, надявайки се, че ще възвърне познатата понятийна система за морално и неморално. И двамата герои – Маргариди и Фудулеску, намират смъртта си на дуел в края на драмите. Това обаче е възмездие, което не решава проблема с чуждостта и нейните влияния. Защото тя вече е посяла любопитството към съблазните на материалното. Отварянето на българите към големия свят е донесло достатъчно провокации за техния малък свят. Той се променя и по своите проблеми става равен на големия. Като най-големият проблем за патриархалното общество се оказва самата промяна.

 


1 Според наблюденията на Казанджиев в патриархалното общество “отделният индивид не е бил в духовно противоречие със социалната среда. Следвайки установения бит, нравите и обичаите на тая среда, той е живял наивно в нейната традиция. Над общоприетите разбирания, над морала и религията той не е заставал с никакви съмнения. Опрян здраво о земята и небето, отделният индивид се е чувствал сигурен: онова, което земята е отказвала да му даде, той е молел от небето и е вярвал, че ще го получи. Тая вяра го е изпълвала с дълбок оптимизъм въпреки превратностите на съдбата. Скептицизмът и разочарованието на индивидуалиста са били чужди на тоя колективен човек. Той не е познавал духовното усамотение, нито е чезнал по други светове. ...Сякаш основен закон в това общество е бил законът за инерцията: което е било досега, то се стреми да бъде и по-нататък... В патриархалното общество сцепителните сили доминират над разединителните...” Вж. Казанджиев С. Колективният човек. В: Защо сме такива?, С., 1994, 163-174.

2 Хаджийски Ив. Бит и душевност на нашия народ. Т. 2, С., 2002, с. 225-227.

3 Криворазбраната цивилизация. Смешна позорищна игра в пет действия от Д. П. Войникова. Букурещ, 1871.

4 Пеев, Т. Фудулеску, прокопцаният зет на Хаджи Стефания. В: Тодор Пеев. Съчинения. С., 1976.

5 Ловченскийт владика или бела на ловченскийт сахатчия. Комедия в три извършвания от Т. Икономова. Болград, 1863.

6 Драндавела. Позорищна игра в едно действие от Т. х. Станчев. Русчюк, 1873.

7 Нова мода. Позорищна игра в едно действие от Т. х. Станчев. Русчюк, 1873.

8 Вж. Пелева, И. Възрожденското и поствъзрожденското в драмата “Фудулеску” на Тодор Пеев. - Литературна мисъл. №. 5-6, 1992, с. 144-155.

 

ДружествотоКонференция

горе