Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

in English

Лидия Михова

Богати и сиромаси.
Парите и думите във възрожденската белетристика

 

“Който има пет гроша, знае шест думи”, казва пословицата.” Така П. Р. Славейков завършва “приказчицата” за Богатия (“Гайда”, III, бр. 15, 1 авг., 1866). В същия брой на вестника е поместена “приказчицата” за Сиромаха, която завършва пак с пословица: “ни сиромахът, ни думата му”.1

Богати и сиромаси неизменно присъстват в произведенията на новобългарската “изящна” и “не-изящна” словесност. Предлаганите наблюдения са опит за вглеждане през темата за парите и думите в онези възрожденски белетристични текстове, които маркират конфликта богат - беден, но в една по-модерна посока, преодолявайки в известна степен сантиментално-сензационната, мелодраматичната (според някои изследователи) жанрова ориентация.

В обсега на наблюдение попадат “Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо” от В. Друмев, “Крива ли е съдбата?” и “Хаджи Ничо” от Л. Каравелов, които са вещо анализирани от поколения изследователи, включително и в парадигмата на настоящия прочит. Ориентацията именно към тях не е случайна. (Разбира се, едно по-задълбочено проучване би привлякло и други текстове - на Л. Каравелов, на Ил. Блъсков, “Това ви чака” на Ботев). В произведенията, следващи сантиментално-сензационните и популярните романни образци, противопоставянето богат - беден е с друга знакова натовареност. В “Нещастна фамилия” например този конфликт почти липсва, за да се открои конфликта злодеи - жертви, поробители -поробени, християни - нехристияни, субстанциално зли - субстанциално добри и пр.

Посочените по-горе текстове, върху които се базира наблюдението, напротив, извеждат социалните аспекти на конфликта и го полагат в различен и друг културноисторически контекст, свързан именно с модерността.

Накратко, настоящият прочит е изкушен и провокиран от идеята да се обгледат творбите през тематичните и смислови търсения на т. н. “образователен роман”, чиито жанрови контури и съдържателни тенденции коментира Клео Протохристова в своя студия.2 Далеч съм от идеята да вмествам “Ученик и благодетели” например само и единствено в парадигмата на образователния роман, доколкото творбата борави и с други жанрови конвенции (сантиментални, романтични, сензационни, мелодраматични). “Крива ли е съдбата?” в известен смисъл стои най-близо до типа повествуване, характерно за образователния роман. Сатиричната повест на Каравелов “Хаджи Ничо” е привлечена като обърнато “образователно” повествование и като представяща парадигмата на “анти-героя”.

Изследователите настояват на ключовото място и на трите произведения в творческа еволюция на автора или във възрожденската белетристика и дори в сръбската литературна история.

Друмевата повест “Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо” (1864) е разглеждана като етапна в творчеството на Друмев, както и в оригиналната българска белетристика през Възраждането въобще. Д. Леков определя въздействието на западноевропейската сантиментално-романтична литература в нея като отслабващо в сравнение с “Нещастна фамилия” за сметка на реализма и ориентацията към съвременните обществени и културни проблеми.3 Н. Аретов определя ключовото място на творбата за преодоляването на мотива за “нещастната фамилия”. Произведението въвежда, както посочва авторът, темата за човешкото унижение, в драмата на възрожденския интелигент, представя конфликта между “беден ученолюбив младеж” и “богати лъжеблагодетели”, а също и между две поколения интелигенти. Изследователят забелязва и още нещо: “безмилостен в социалния анализ”, Друмев не е краен и “не прехвърля всичко негативно върху богатите”. Той “търси нюансите в човешките преживявания и взаимоотношения”4.

“Крива ли е съдбата?”(1868) на Л. Каравелов също се оказва етапно произведение не само за творческата еволюция на Каравелов и дори не само и не толкова за българската белетристика (доколкото творбата няма реална рецепция в България по време на създаването й), колкото за развитието на сръбския реализъм. Тя успява да развълнува сръбската литературна общност, оказва се преломна по отношение на разбирането за литература. За Каравелов, както посочва Сл. Петкович, пишат, че е “много сполучлива смесица на руското романтично направление, което основава Чернишевски, и западния начин на описание на живота.”5 Каравелов представя “тенденциозен разказ”, в който героите, както и в предходния тип романи, са рязко разделени на добри (обезправени, слаби и бедни) и на лоши (силни и богати). “При това цялото разказваческо майсторство не е насочено към описание на вълнуващи действия, а е приспособено към избраната цел и човекът като морална единица на обществото се разглежда в отношенията му към това общество.”6

В статията си “Болгарская литература” (“Поэзия славян”, 1871 г.) Р. Жинзифов поставя произведението “Хаджи Ничо” от Л. Каравелов сред постиженията на българската литература въобще.7 По-късно изследователите ще коментират интересната жанрова природа на творбата, завоеванието на автора в индивидуализацията и типизацията на героя (Б. Пенев, Д. Леков)8, “играта” на “художествената илюзия, на естетическата фикция” (К. Топалов)9, както и на парадоксалните размествания, настъпващи в хода на повествованието (Н. Чернокожев)10.

Без, разбира се, да изключваме присъствието и на други жанрови конвенции и ориентации, вглеждането в тези произведения именно през призмата на образователния роман изтъква характерни сходства между тях. И в трите сюжетостроенето е свързано със съдбата на беден младеж сирак. Този сюжет е широко експлоатиран в мелодрамата, както и в сантиментално-романтичните образци. И трите белетристични творби обаче коментират съдбата на героя по сходен начин, който се различава от посочените повествователни модели. Съдържателната доминанта и проблемен център на образователния роман, посочва К. Протохристова, е младостта, която присъства в “модерния социум като специфично маркирана идеологема”. Изследователката извежда някои от основните характеристики на този тип роман като: парадоксалното му (спрямо нетърпимостта на модерността към директното поучение) обвързване с дидактиката, акцента върху самовъзпитанието на личността и последвалата положителна социална адаптация.11 Героите в “Ученик и благодетели” и “Крива ли е съдбата?” са млади хора, завладени от желанието за образование и самообразование, което се превръща в сюжетопораждащ елемент. Живко с цялото си същество се стреми да получи възможност да учи - първоначално в родината, а после в Приморск. Любомир Калмич е носител на модерно и ново за времето си образование и се стреми да образова и внуши новите идеи на своята любима Цая. (Неслучайно Д. Леков ще определи Каравелов като “социолог в белетристиката”12). Що се отнася до анти-героя Хаджи Ничо, при него е подчертан категоричния му отказ от образоване за сметка на страстта към трупане на пари. От всички предмети в училището “Ничо най-много обикнал - пише Каравелов - гръцкият език и аритметиката, щото и заставило карловският учител да каже: “Това момченце ще да стане човек, защото само гръцкият език и аритметиката са науки, които дават богатство”.13

Особено важен момент и за трите повествования е именно изборът на личностно битие и реализация на героя. Изборът е екзистенциален, морален, емоционален. Един от основните смислоопределящи и сюжетопораждащи центрове на образователния роман е именно социалната адаптация на личността чрез знанието и познанието, чрез интелектуално и нравствено самоусъвършенстване. Живко се стреми към социална реализация чрез образование. За Л. Калмич самообразованието чрез четене е екзистенциален избор, начин на живот. Анти-героят Х. Ничо, напротив, отказва да се образова, както и всякакво развитие, свързано с духовното извисяване. И още нещо насочва към алюзия с европейския образователен роман. Според модерното разбиране за образоването, учителят престава да има онази водеща роля, отстранявайки всички пречки по пътя на своя възпитаник. Себеосъществяването трябва да бъде изстрадано и постигнато по пътя на изпитанията и трудностите. В тази посока особено интересни наблюдения предлага Друмевата творба. Впрочем Друмев развива и теоретически някои свои идеи, маркирани в “Ученик и благодетели”. В статията “За критиката” (1870) той пише: “В умственото развитие на детето, както и въобще на секи едного голямо значение има и собственият, самостоятелният умствен труд... Умното и хубаво разказване на добрия учител в класа съобщава наистина много и полезни познания на ученика, но тези познания, като на готово дадени истини, не би са тъй яко вкоренили в ума на детето, ако то не би зело книжката и само да се потруди отново да поразмисли и да усвои предмета... при четенето ученикът е свободен и за то може по-самостоятелно да се отнася към онова, което чете.”14 Така забелязаният от изследователите поколенчески конфликт в отношенията учител - ученици се натоварва с допълнителни смислови акценти. Богдан тръгва по своя път, освобождавайки се от опеката на учителя. При Живко има известно колебание, но той също не се развива по модела на своя учител и поема в ръце собствената си съдба.

Сходството между трите произведения е забележимо също и във въвеждането на две, знаково натоварени, повествователни пространства, едното от които е задължително урбанистично. Сравнително устойчивата фабулна схема на образователния роман включва: детството на героя, понякога предшествано от разказ за родословието му, юношеството, което най-често предполага раздяла с родния дом, така че юношата се оказва на кръстопът и последващото развитие към окончателно самоопределяне на героя.15 Изведените две повествователни пространства и в трите произведения маркират актуални за времето противопоставяния: патриархално - модерно, свое - чуждо. Едното от тези пространства и в трите повествования е градско, урбанистично. Срещу сравнително затворения роден свят в Т. (“Ученик и благодетели”) стои другият, различният, бленуваният от Живко град - символ на новата цивилизованост - Приморск. В. Друмев великолепно описва униженията на своя герой и в едната и в другата среда. В родината Живко е на най-ниското стъпало на социалната йерархия на едни основания (на властващите в семейно-родови обвързаности в патриархалното общество - той е сирак, без дом, беден). В чуждия модерен град той отново е на социалното дъно - без средства и протекции в света на вещите и на консумацията. Л. Калмич, чрез вмъкнат автобиографичния разказ - дневник, отвежда към родните места, където също е представена една различна среда от урбанистичната белградска. И Хаджи Ничовият живот е положен в две пространства (Карлово и Букурещ) - родното и чуждото, провинциалното и това на големия град. Но навсякъде той се стреми към едно - да трупа пари. И докато Живко и Л. Калмич са по своему чужди и в едната и в другата среда, то Хаджи Ничо напротив, у-свояво всяко пространство и бързо го превръща в място и средство за трупане на пари. (Героят с лекота е в състояние е да усвои дори Космическото пространство, организирайки преселението на българите на Луната с цел, разбира се, финансова изгода.)

Героите на “Ученик и благодетели” и “Крива ли е съдбата?” се срещат с пустотата и бездушието на богатите. Хаджи Ничо е субектът на тази пустота и бездуховност. Отношенията между персонажите очертават конфликта богат - беден, обаче той е обусловен от характера на самия герой, от неговата мотивация. Общо и за тримата герои е че те не претърпяват развитие като характери. Характерите им са зададени още в детството (при Л. Калмич детските години са представени чрез един вмъкнат ретроспективен автобиографичен разказ).

Специално внимание заслужава присъствието на автобиографичното и/или документалната основа и в трите творби. Проблемът за прототипите на главните герои в трите творби е коментиран от изследователите. Живко и Любомир Калмич отвеждат до своите автори. Хаджи Ничо се свързва с името на Христо Георгиев - председателя на Добродетелната дружина. Това активно присъствие на документалното, наред с фикционалното, отново отвежда до сходства с образователния роман, който може да бъде разглеждан, както като свързан с романа на развитието и на възпитанието, така и като “прикрита автобиография”. Образователният роман носи също така в себе си идеята за принципиалната си незавършеност, доколкото организирането на сюжета е обвързано със самоизграждането на личността, която е активен участник във взаимоотношението с предизвикателствата на света. Така образователният роман не “разказва онова, което традиционният роман мисли като “съдба” на героя, той игнорира съществени моменти от личността на героя. Той не притежава истински финал, доколкото присъстващата в сюжета му развръзка е напълно условна. Краят на образователния роман е всъщност началото на същинския му живот.”16 Впрочем незавършеността на повестваванието характеризира и трите разглеждани творби. Интерес предизвиква и силно изявената авторефлексивност на разказа в “Крива ли е съдбата?”, която също отвежда до романа на образованието и то в негови по-късни модификации. Тази саморефлективност на разказа безспорно е свързана с деструктуриращите цели на автора спрямо сантиментално-романтичното повествование.

По сходен начин са интерпретирани словесните изяви на персонажите. Именно модерният им избор извиква и словесните им изяви. Те от своя страна са интерпретирани като модерни жестове, натоварващи с нови смисли отношението богат - беден. Известна е силно осъзнатата ценност на словото през епохата на Възраждането. Словото е път към духовното извисяване и свободата. Раковски заявява, че ще води борба със “сабя” и с “преса”. Различните нагласи на героите извикват и словесните им прояви. Живко и особено Л. Калмич са герои със силно словесно присъствие. Напротив, техните протагонисти са лишени от словесни изяви. Например, Жеко - чорбаджията мъчител на Живко - е почти безсловесен или пък лъжеблагодетелите в Приморск, чиито словесни изяви се изчерпват със заучени шаблонни фрази. Образованият благодетел Гордев се оказва “образован наопаки”. Безсловесието на бездуховността е най-показателно илюстрирана чрез образа на анти-героя Хаджи Ничо. Н. Чернокожев обръща специално вниманието на това: “Героят говори малко, лишен е от собствен език, мимикрира към изразните възможности на събеседника си (когато ще извлече полза от него). Езиковата безликост е друго проявление на липсата на морална и национална физиономия у Хаджи Ничо. Така че основите на този свят са в антипарадигмалността му по отношение на човешкото, в подчертаната безсловесност, в социалната му знаковост.”17 Забележимо и в трите произведения е подчертаната липса на диалог между героите и техните антиподи. Друмев набелязва именно отсъствието на диалог между Живко, от една страна, и лъжеблагодетелите, от друга. В “Крива ли е съдбата?” различието, разминаването в словесните изяви на героите е доведено до абсурд със средствата на гротеската.

Така тези модерни като намерение повествования, преосмислят и полагат в нов контекст отношението бедност - богатство, имането и знаенето, парите и думите. Те преобръщат пословиците от Славейковите приказчици за Богатия и Бедния. Срещу велегласието на богатия от “приказчицата” на Славейков стои лишеното и от собствено слово бездуховие на Хаджи Ничовци. Безмълвието на сиромаха е подменено с високо положеното в ценностната скала слово на образованата, духовно извисена модерна личност.

 


1 Вж. Славейков, П. Р. Богатийт. - В: Петко Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, 1978, с.315.

2 Вж. Протохристова, К. Образователният роман - жанрови контури и съдържателни тенденции. - В: Западноевропейска литература. Пловдив, 2000, 110-140.

3 Леков, Д. Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. С., 273-294. вж. също: Леков, Д. Васил Друмев. Живот и дело. С., 1976, 54-72.

4 Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. С., 1995, 175-184.

5 Вж. Пекович, Св. Урбанистичният разказ на Любен Каравелов в сръбския литературен контекст. - В: Литературно-естетически процеси на Балканите. С., 1994, с. 225.

6 Пак там, с. 227.

7 Вж. Жинзифов, Р. Българска литература. - В: Р. Жинзифов. Стихотворения, статии, писма. С., 1989, с. 208.

8 Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4, С., 1978, с. 592.; Леков, Д. Любен Каравелов. С., 1977, с. 74.

9 Топалов, К. Проблеми на българската възрожденска литература. С., 1983, с. 205.

10 Чернокожев, Н. Любен Каравелов и българското възрожденско време. С., 1995, 129-142.

11 Протохристова, К. Цит. съч., с. 54 и сл.

12 Вж. Леков, Д. Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. С., 1988, с. 321.

13 Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 2, С., 1984, с. 73.

14 Друмев, В. За критиката. - В: Българска литературна критика. С., 1967, с. 118.

15 Вж. Протохристова, К. Цит. съч., с. 120.

16 Вж. Протохристова, К. Цит. съч., 115-131.

17 Чернокожев, Н. Цит. съч., с. 141.

 

ДружествотоКонференция

горе