Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

in English

Христо Манолакев

Парите и раждането на сантименталния любовен сюжет

 

Изведените в заглавието тематични топоси “пари”, “любов”, “сантиментализъм” присъстват в социокултурната ни памет с няколко устойчиви визии.

Парите обикновено се мислят в конотациите на злото, те са символ на нечистото и греховното, на моралната разруха. Традиционна е и рецепционната представа за класическия сантиментален любовен сюжет, конституиран между дълбокото страдание и щастливия финал. Да добавим и популярната, особено сред онези интерпретатори, които пряко не са обвързани с пространството на ХVIII век, метатекстова идея, че сантименталната любов е емблема на асоциалното, безметежното, идиличното.

Целта на настоящия текст е да насочи вниманието към някои механизми на срещата между любовта и парите. Примерите, които използваме, са от руската литература на ХVIII век, но уговарянето е необходимо, защото в историята на руската сантиментална повест проблемът имплицитно е заявяван в смисловостта на парадигмата “социална актуалност” на литературата. И за да спестим прибързаните изводи по посока “наченки на реализъм” в литературата, ще уточня, че акцентът пада върху сюжетните измерения на срещата.

Въвеждане преживяванията на “частния” човек в изкуството е едно от големите значения на сантиментализма в развитието на европейската култура. Към тази школска истина трябва да добавим, че точно това направление, сантиментализмът, “открива” фабулните потенции на парите за конституирането на творбата в интенционалността на социалното.

Типологичен за ХVIII век е сюжетът за разделените влюбени, най-често поради социални предразсъдъци. Емблематична в случая се оказва съдбата на Юлия и Сен-Прьо от романа на Ж.- Ж. Русо “Юлия или Новата Елоиза” (1761), превърнала се в обект на нескончаеми подражания и преработки, за някои от които ще говорим по-надолу. Причината за интертекстуализацията е, че тяхната любов е различна, нарушава установения рецепционен модел. Сен-Прьо е беден учител на Юлия, която е аристократка. Социалното и икономическо различие между двамата е главната причина, поради която нейното семейство се противопоставя на тяхната любов. Нещо повече, те поставят пред Юлия условие - да се омъжи за по-възрастния от нея, но богат и състоятелен Волмар. Чувствата са поставени на изпитание, дилемата е следване на сърцето или противопоставяне на социалната норма. В конкретиката на сюжета всяка от страните аргументира своя избор. Сюжетът на Сен-Прьо е да следваме своите чувства и да се противопоставим на социалната норма, т. е. той предлага формулата бедни, но щастливи заедно за цял живот. Казано в смисловостта на набелязания проблем, решението на Сен-Прьо е: социална маргинализация, анулиране битийността на парите. На противоположния полюс сюжетът на фамилията обратно, обезличава чувствата през свръхактуалността на парите, т. е. отричане на чувствата и запазване на социалната йерархия през властта на парите.

След дълги размисли Юлия решава да се подчини на нормата, без да позволява на останалите да накърнят нейните чувства. Сен-Прьо напуска родината, пътешества по света, а след смъртта на Юлия се връща и става възпитател на нейния син.

Писателското решение на Ж.-Ж. Русо е неочаквано и се възприема от аудитория като примирение със статуквото, почти като предателство на чувствата. Всъщност читателят желае на всяка цена двамата млади накрая да се съберат и да бъдат заедно. Истинското име на тази четвърта “алтернатива” е лъжливо анулиране света на парите.1

Нека да видим какво решение на проблема любов-пари предлага руската литература от края на ХVIII век, в който несъмнено звучат маркираните русоистки идеи. Текстовете, за които ще стане дума, са неравностойни в художествено-естетически аспект, различна е и ролята и мястото им в развойните процеси на литературата.

Първата2 повест “Колин и Лиза” (1772) е от неизвестен автор. Тя се сочи за едно от началата в стремежа за модернизация на руското повествование. В текста отчетливо се долавят няколко слоя на чуждото – на античния любовен роман, на идилията и пасторала, на фолклорния наратив (творбата не случайно жанрово е наречена “приказка”), на просветителското повествование. Сюжетът е построен върху класическият любовен триъгълник – между двамата млади и влюбени селски деца на природата неочаквано застава развратеният и покварен господар от града. Но неизвестният автор неочаквано пресемантизира набелязаната опозиция село-град точно в дискурса на парите. Колин и Лиза са се врекли във взаимна вярност. За предстоящата сватба трябват пари и поради това Лиза и баща й (не е аргументирано защо точно те, а не и момчето) всеки ден продават в града горски плодове. Попаднала за пръв път в града девойката е изумена и впечатлена от гледката, привлечена е от новия и различен свят. Тя посещава сама града и се запознава с красив млад господар, който започва недвусмислено да я ухажва-изкушава със скъпи подаръци и много пари, повече от колкото реално струват плодовете, прави й недвусмислени предложения да заживее при него. И след всяка среща вещните измерения на този нов свят рефлективно отзвучават в душата на девойката, видимо изменят отношението й към Колин. Тя пожелава да бъде богата, да има голяма къща, нови и хубави дрехи; Колин вече не й е мил както преди, защото не е чаровен и красив както господаря. Естественият човек е отстъпил пред социалния и без да разбира е станал жертва на греховната цивилизация. Набелязаният конфликт е скрито пречупен през джендър ракурс, изкушаващият свят на богатството е двусмислено обвързан и през “изначалната” природа на жената – греховна и капризна, слабоволева, склонна към всякакви изкушения, забелязваща външното, и невиждаща измамата отвъд фасадата. Бащата узнава намеренията на дъщеря си да остане в града и й забранява да го посещава. Тя се поболява от мъка и... умира. Финалът е изненадващ, а конфликтът дидактично предрешен. Текстът по-скоро формално не допуска моралното падение да се случи, за да сбере назидателно и напълно очаквано в дискурса на греховното виновните за разрушаването на идилията: покварата на цивилизацията, измамната същност на жената, лъжливостта на парите.

Втората повест е “Бедната Лиза” (1792) на Н. М. Карамзин, творба, която е сред шедьоврите на руската проза, произведение с изключително трайно въздействие върху развойните тенденции на руската литература от ХIХ век. Нееднократно съм имал възможност да говоря за нея по време на различните форуми на нашето Общество, поради което тук ще изложа обобщено наблюденията в контекста на зададения проблем. В историята на руската повест на ХVIII век Карамзиновата творба често се интерпретира като инвариант на предходната “Колин и Лиза”. Близостта между двете произведения е очевидна, но има и едно различие. Сюжетният й модел не е изграден върху любовния триъгълник. Тук господарят сякаш съумява да изкуши чрез парите героинята, но моралното й “падение” е привидно. За разлика от предходния текст, където вината е стоварена изцяло върху жената, сега смисълът амбивалентно се полага между социално и етично, без някой от героите да е напълно оневинен. Джендър-разграничението между избора и отговорността на Лиза и Ераст е прокарано отново в дискурса на парите. Двете познати символни пространства: покварен град - чиста природа са ясно обозначени, но случването на изкушението не е в града, което разколебава отговорността на героите. В лоното на природата Лиза и Ераст се заклеват във взаимна вярност, като мястото на клетвата неслучайно е отграничено от реката (на срещите Ераст идва с лодка), което в поетиката и идеологията на идилията е знак за чистотата на помислите. Лиза остава вярна на тяхната клетва и тук, където сама е съгрешила, отдавайки се на Ераст, ще сложи край на живота си. Обратно, той ще излъже, защото заради финансови дългове (проиграл е парите си на карти!) ще се принуди да се ожени за богата вдовица. В смисловостта на разглежданата тема, впечатлява насоката, в която на финала “парите” пресичат двете сюжетни линии. Лиза случайно узнава за измамата, когато в града вижда Ераст, който уж би трябвало да е на война. Той се опитва да откупи своя грях със сто рубли, което неизбежно разколебава предходната му искреност. Потресена от узнаването Лиза ги взема, сякаш без да осъзнава какво се е случило, а малко по-късно, преди да се самоубие в гората тя ги предава на едно съседско дете с молба да ги отнесе на майка й с уверението, че те не са грешни... и се хвърля във вира. Неочакваният прагматизъм е отказ от елементарна и повърхностна елементаризация на чувствата, а от друга страна е явен знак за тяхната чистота и искреност.

Обикновено третата повест “Нещастният М-в” на А. Клушин (1793) се интерпретира в плоскостта на Гьотевото проникване и влияние в Русия през ХVIII век. Всъщност авторът диалогично сбира в руски контекст знаците на Сен-Прьо и на Вертер. Подобно на Гьотевия първообраз “Страданията на младия Вертер” руският персонаж завършва по същия начин своя житейски път, сходна е и емоционалната атмосфера на последните му мигове, които, както и у Гьоте, реконструираме през последните му дневникови записи. Но тук емоционално-психологическите основания за фаталния жест са много по-близки до произведението на Русо. Със своя прочит руският автор се опитва не толкова да предложи на читателите си своеобразен руски инвариант на популярните европейски романи, а по-скоро “да допише” онова, което липсва в двата оригинала, творческа позиция, която е близка до Карамзиновата, но в художествено-естетическите си резултати си е доста по-слаба. Нека припомним, че за тогавашната европейска читателска публика самоубийството на Вертер е изключително впечатляващо, но и странно в мотивите си. Героят на Гьоте всъщност се самоубива, за да съхрани чувствата си към Лоте, а, от друга страна, и за да я предпази от възможността за греховно изкушение, да не допусне разрушаването на нейното семейство. Самоубийството му не е обвинение, а апотеоз на чистата любов към другия. Обратно у Сен-Прьо на преден план излиза резултатът от социалното неравенство, у героя на Русо (хронологически романът предхожда Гьотевия) липсва точно решителност, за да отстоява чувствата си към Юлия. След казаното е ясно, че на руска почва Клушин пренаписва сюжета на Сен-Прьо посредством решимостта на Вертер. Героят Маслов постъпва като учител в дома на прекрасната София и, естествено, между двамата млади скоро се появява любовта. Но (както и при Русо) героят е беден и поради това социално различие срещу любовта им решително се възпротивява бащата на девойката, който прогонва от дома си момъка. Поради забраната и невъзможността повече да вижда София, героят, подобно на Вертер, се самоубива.

Появата на парите в литературата референцира либералния проект на европейското просвещение за демократизацията на изкуството, сантиментализмът ги въвежда в смисловостта на литературата като знак за социално различие. Разбира се идеологическата ситуация в Русия (с крепостното право) и Франция е различна, но, колкото и да е парадоксално, със своите идеологически послания точно Карамзин стои по-близо до интенционалността на Русо. Формално героят на Клушин е син на разорен дворянин и от тази гледна точка социалният момент в самоубийството му е много по-остър отколкото при героинята на Карамзин. Защото неговата любов е социално забранена (поради лишеност от парите), а любовта на Лиза е социално невъзможна поради абсолютно различният идеологически знак на двамата. Или по друг начин казано, при Клушин акцентът е поставен върху емоционалната невъзможност на взаимността, докато при Карамзин върху социално-идеологическите основания на тази невъзможност.

И така, сред големите постижения на романа на Русо е отказът от измамен и фалшив апотеоз на любовната взаимност. Идеологията на решението му да не се съобрази с читателското очакване е да провокира вглеждане в социалното. Преведено на съвременната постмодернистка дискурсивност, русоисткият сантименталистки проект откроява в сюжета на чувствителността значимостта на гледането за случване сюжета на чувстването. Хоризонтът на сантименталисткото гледане се оказва безкрайно широк и тематично многообразен. Чувствителният герой се възторгва от всичко – от красивата природна гледка, от прекрасното произведение на изкуството, от хубавата книга, от благородната човешка постъпка, но и от живия живот около себе си. Последното е израз на непознатото до този момент в пространството на литературата особено “социално гледане”, т.е. гледането-като-забелязване на различния до тебе. Забелязването на другия е нова тематизация, която трансформира идеологията на емоцията от интимно (егоистично) чувстване на естествения човек, в съчувствие към страданието на другия. И точно “парите” са преобразуващият код на гледането, т. е. парите се превръщат в идеологическа метафора на гледането.

В проекцията на “социалното гледане” парите са повик да бъде забелязан бедният и нещастният, което в идеологията на сантиментализма означава призив за проява на милосърдие, благотворителност, съжаление, даряване. В контекста на руското крепостничество повикът за повече състрадателност настройва, обаче подозрително, поради което сантименталисткото социално гледане ще претърпи чувствителни трансформации, ще изпълнява дори “охранителни” функции (особено забележими в периода 20-30-те години на ХIХ в.). Някъде тук около тази незабележима граница между социално и етично гледане диалогично ще се намеси религията, за да притъпи остротата на социалното. А срещата между литература и религия, между фикционален сюжет и евангелска притча, създава предпоставка за своеобразна “евангелизация на сантиментализма”, т. е. за присаждане на религиозното състрадание върху художественото тяло, което влияе и върху конституирането на сюжета, както и върху неговия идеологически знак. В тази семантична плоскост на низово осантименталностяване на литературното е възможна появата на всеизвестния израз “бедността не е порок”, в чиято имплицитност се долавят интенциите на охранителна идеология на официалното статукво, видимо и настойчиво отдалечавайки се от онзи “висок” просветителски патос, с който сантиментализмът въведе сюжета на парите в литературата.

Макар и с определено насилие, можем да твърдим, че откритият от сантиментализма “просветителски” алгоритъм на присъствие на парите в литературата - “пари-бедност-състрадание”, през ХIХ век ще бъде идеологически трансформиран в “пари–бедност–работа”, а през ХХ век (естествено, под влияние на Маркс) ще зазвучи призивно като “пари-бедност-революция”. Но, разбира се, маркираната трансформация би следвало да е повод за друг разговор...

 


1 Две са “сюжетните” възможности, от тази гледна точка, за спасяване на любовта: или отстраняване на препятствието (обикновено смърт на “лошия” родител), или откриване на възможности за неговото примиряване.

2 При анализа и на трите повести сме използвали изданието: Русская сентиментальная повесть. Москва, Изд. Моск. ун-та. 1979.

 

ДружествотоКонференция

горе