Българско общество за проучване на ХVІІІ век

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

en Francais

Радослава Илчева

Златната табакера
или
Остойностяването на литературния труд в Русия

 

“Ода сия не токмо императрице, ее любимцу, но и всем понравилась; следствием сего было то, что он получил в подарок от государыни богатую осыпанную бриллиантами табакерку и был прииман при дворе еще милостивее.”

Г. Р. Державин

Формите на заплащане на писателския труд през вековете - това е тема за поне едно, и то не само литературоведско, монографично изследване, включващо най-различни семантични редове, проекции и ретроспекции. Затова нека уточним още в началото, че задачата ни е далеч по-скромна: чрез няколко исторически ракурса да онагледим динамиката на тези форми във времето по отношение на руската литература.

През Средните векове, както навсякъде в Европа, така и в Русия, книгата е едновременно интелектуален и материален продукт. Но и в двата случая - с изключително висока стойност. И тъй като под книжнина се разбират най-вече произведенията на духовната литература, то книгите са ценни като извор на истинското, боговдъхновеното знание. Или, ако цитираме записа под 1037 г. в най-стария руски летопис “Повест за изминалите години” (“Повесть временных лет”), “книгите са реки, които напояват вселената”1. Книгата е скъпа и като материален предмет – скъпи са пергаментът, а по-късно и хартията, боите; изработването на миниатюрите, металните обкови. Що се отнася до работата на писателя, тя е трудоемка, но не е заплатена в днешния смисъл на думата. Книжовникът не съществува като творческа индивидуалност - той само препредава свещените слова. Той не изтъква своята личност – напротив, крие се зад самоунизителни и деперсонализиращи формули от типа на: “Аз, жалкият и многогрешният, със слабия си ум се осмелявам да опиша...”2. В старата руска литература няма разлика между автора и преписвача; не съществува плагиатът: чуждият текст без всякакви уговорки се съвместява със собствения, за да докаже и покаже вечните и непреходни ценности. Писането, преписването и четенето на книги са само един от многото начини да се служи на Бога. Наградата за този труд не е материална. Тя е къде по-значима: спасението на душата.

Такъв е идеалният вариант, впрочем, напълно приложим към религиозната литература. Но в действителност и през Средновековието за даровитите и практични люде писателството е било начин за извличане на земни блага. В XII или XIII век откриваме един легендарен автор. Легендарен, доколкото не знаем за него почти нищо, освен името – Даниил - и това, че бил заточен в северната част на Новгородското княжество. Не е известен и точният адресат – князът, към когото той е отправил своето “Моление”. Това в случая не е и толкова важно. От значение е директното анонсиране на мотивацията: Даниил пише произведението си “спасявайки се от лицето на бедността си” и “обхванат от нищета”3. Описвайки бедственото си положение, авторът призовава богатия феодал: “Княже мой, господине! Избави ме от тази нищета...” В замяна Даниил предлага перото си. Молението се съвместява със саморекламата: “Аз, господине, макар и да съм бедно облечен, съм богат по разум, млад съм по години, но съм стар по смисъл. Мисълта ми би литнала, като орел във висините”4. Или: “Аз, княже, нито съм ходил отвъд морето, нито съм се учил при философите, но бях като пчела – като каца върху различните цветя, тя събира мед в питите; така и аз по много книги събирах сладостта на думите и събрах смисъла им...”5

В стара Русия самото вербализиране на този така естествен и дори задължителен за днешния автор поведенчески модел е прецедент: “длъжностната характеристика” на староруския книжовник включва на първо място смирението и принизяването на Аза. В ситуация, когато грамотните му събратя се задоволяват с покрива и храната, предоставени им от поръчителя (манастир или или светско лице) на произведението, Даниил се стреми да се спаси от бедността като попадне в обкръжението на княза – т. е., като промени социалния си статус. Единственото, което той притежава, е талантът и той го предлага срещу достъпа до княжеската трапеза6. Държим да уточним: Даниил предлага таланта си, но не самия себе си – в средновековна Русия е съществувала практика изпадналите в немотия хора да продават себе си на местния владетел за различен срок от време. Но Даниил държи на своята юридическа и фактическа независимост: така например той с възмущение отхвърля идеята да оправи материалното си положение чрез брак с богата жена.7

Общото между двата посочени случая – на анонимния автор на богослужебни книги и на Даниил е в това, че заплащането на литературния труд се свежда до осигуряване на подслон и храна. Разликата е в тяхното качество или, образно казано, в асортимента на магерницата и княжеския пир. Въпросът за паричното възнаграждение не се поставя. Макар през Средновековието да се секат монети, то все пак е епохата на натуралното стопанство и натуралния обмен.

През следващите векове “Молението на Даниил Заточеника” е постоянно преписвано и систематично допълвано. Неговата позиция очевидно е допаднала на мнозина, защото преписвачите с лекота са се интегрирали в стилистичната стихия на първоначалния текст до степен, че днес в повечето случаи е невъзможно да бъдат отделени по-късните наслоения. Посоченият поведенченски модел, обаче, е могъл да бъде открито деклариран едва в реалностите на т. нар. преходно време (XVII–XVIII в.). Тогава освен обещаното за бъдния живот се появяват и допълнителни стимули, касаещи подобряване на положението на грамотния човек в този. Или, както отбелязва В. Калугин, писателят започва да вижда в книгата не само залог за своето спасение и вечен живот, а се надява да получи удоволствие от текста и реална, земна полза от труда си.8 С оглед на изменящата се икономическа ситуация се променя и заплащането. То вече не е само натурално, а смесено – под формата на ценни предмети и пари.

Така например, през XVII век Ф. Грибоедов написва по поръчка на цар Алексей Михайлович “Съкратена руска история”. В края на копието на ръкописа (оригиналът е бил предаден на поръчителя) добросъвестно е отбелязано, че авторът за този си труд бил възнаграден с 40 кожи от самур, солидната за онова време сума от 50 рубли, атлазени и копринени платове. Била е увеличена и заплатата му.9 Въпреки че дори през късното Средновековие не съществува модерната разлика между История и Литература, е уместно да уточним, че въпросното произведение е историко-публицистично, оправдаващо и възхваляващо. То е имало за цел да изтъкне важното място в руската история на новата владетелска династия Романови, издигната на гребена на събитията вследствие на т. нар. Смутно време. И вторият от династията Романови – цар Алексей Михайлович, подобрявайки значително материалното състояние на автора, е проявил далновидна щедрост.

Щедростта, обаче, не е била присъща на третия по ред Романов - император Петър Велики. Той откровено е пренебрегвал художествената литература, въпреки че не е пропускал да се възползва от сугестивните и манипулативни възможности на художественото слово. Пък и неговият главен панегирист и идеолог на нововъведенията му – висшият църковен йерарх Теофан Прокопович, е имал далеч по-големи цели от материалното възнаграждение. През Петровата епоха литературният труд не променя финансовото положение на писателя, но за сметка на това тогава се извършва важен прелом в неговия статус. Както отбелязва А. М. Панченко, в резултат на утилитаризма на времето и Петровите реформи в бита, духовното лице се превръща в чиновник, мястото на писателя, който съчинява по обет или вътрешно убеждение, се заема от грамотния човек, който пише по поръчка или дори по заповед. От друга страна, литературата, освен практически, има вече и развлекателни функции: за развлечение всеки вече може да пише каквото си иска. Главният преврат в литературния бит се състои в това, че писателят става частен човек, а частният човек става писател.10 Друг съвременен изследовател на Петровата эпоха – С. И. Николаев конкретизира, че тогава се появява понятието за литературна собственост.11 Но все пак до директната и открита продажба на този вид собственност, поне що се отнася до официалната литература, трябва да измине едно цяло столетие.

През XVIII в. на преден план в процеса на остойностяване на литературния труд излиза фигурата на мецената – в повечето случаи пореден фаворит на поредната императрица или пък самата императрица. Впрочем, той е присъствал и преди, но скрит зад институцията. В Новото време както писателят става частен човек, така и неговият покровител вече е конкретно лице, па макар и облечено с прерогативите на властта. По времето на Елизавета Петровна и Екатерина Велика той се превръща в един от главните генератори на вдъхновение за редица талантливи и не чак толкова талантливи автори. Какво е бил за литераторите от онази епоха меценатът разбираме от едно изказване на забравения днес литератор В. П. Петров. Когато през 1791 г. умира Г. Потьомкин, той дълго плаче и споделя: “това беше онзи орел..., на чиито рамена седейки аз пеех, без да се боя от мълниите и гръмотевиците, бидейки уверен, че той няма да допусне да падна и той не го допусна, но добре ме пазеше”12.

В епохата на Екатерина Велика откриваме една показателна форма на остойностяване на литературния труд, която ни подсказа и заглавието на настоящата статия. Сведения за нея намираме в автобиографичните Записки на Г. Р. Державин. Державин е една от емблематичните фигури на своето време. Роден в бедно дворянско семейство, той започва кариерата си като редник в гвардията, за да достигне висши административни длъжности – губернатор, секретар на императрицата, сенатор, министър на юстицията при Александрър I. Но в историята остава не като държавен деец, а като един от най-големите руски поети. Нека видим какво е получавал той за произведенията си.

През 1782 г. Державин пише одата “Към Фелица”, в която като киргизката царкиня Фелица е изобразена самата Екатерина. Одата едновременно възхвалява мъдрото управлението на императрицата и критикува самозабравилите се велможи от нейното най-близко обкръжение. Произведението донася на адресата звучен литературен псевдоним, а на автора - гръмка литературна слава. Но не само. Един ден, в присъствието на началника си, чиновникът-поет получава пакет, на който пише: “От Оренбург от киргизката царкиня за мурзата Державин”. В пакета има изящна златна табакерка, обсипана с брилианти, и в нея 500 златни рубли.13 След седем години литературната игра е подновена по следния повод. Фелица-Екатерина забравя да назначи “мурзата” на обещания пост. И тъй като той не може да си осигури влиятелен застъпник, чиновникът Державин прибягва до ходатайството на поета Державин. Той пише одата “Изображението на Фелица” и проблемът получава благоприятно решение.14

Втората си златна табакера Державин получава за одата “По повод превземането на Измаил” (“На взятие Измаила” - 1790). Тя се харесва на всички - на императрицата, на поредния фаворит, на царедворците.15 Освен табакерата, авторът получава и нещо не по-малко ценно – императорското благоволение. Вследствие на дадената на произведението височайша оценка авторитетът на Державин нараства неимоверно. Стига се дотам, че превзелият крепостта Измаил военоначалник - могъщият княз Потьомкин започва да го ухажва с цел написване на хвалебни стихове.16 Третата златна табакера, пак инкрустирана с брилианти, поетът получава вече от сина на Екатерина - Павел I, за “Ода по случай на новата, 1797 година”. Стихотворението е един вид извинение - написано е след спречване със сприхавия император.17 То помага на временно понижения в длъжност Державин да си възвърне предишните позиции.

Най-общо казано, през XVIII в. литературният труд в т. нар. “висока” или официална литература има материална стойност, но тя не е конвертируема в парични знаци. Тя, обаче, индиректно предполага материални облаги. Например, стихотворството често помага на служебната кариера и примерът на Державин далеч не е единственият. Все пак, през XVIII в. литераторът далеч не разчита за своето съществуване единствено на мецената. Въпреки, че пише оди за И. И. Шувалов, М. В. Ломоносов си осигурява необходимия жизнен стандарт преди всичко чрез академичната титла. Да не говорим, че литературата съвсем не е основното му занимание. Споменатият вече В. Петров изпълнява длъжността личен четец на Екатерина. И тъй като покровителството се оказва нож с две остриета, назрява необходимостта от парично остойностяване на литературния труд, което да осигури известна независимост на писателя. Всъщност този процес вече е започнал в масовата литература. Друг е въпросът, че изцяло развлекателното четиво не се осмисля от съвременници и потомци като литература и не то определя лицето на руската словесност от изследвания период.

Данните, с което разполагаме, сочат 20-те години на XIX в. като като начало на комерсиализирането на литературния труд. Меценатът бързо започва да се измества от един друг участник в изследваните процеси - книгопродавача.18 Ако през 1821 г. начинаещият литератор А. А. Бестужев пише в едно лично писмо:

Без покровителей напрасно дарованье.

Ужель не видим мы баянов наших дней

Влачащих жизнь свою без денег и друзей,

Весной без обуви, а в зиму без шинели

Бледней чем схимники в конце Страстной недели

И получающих в награду всех трудов

Насмешки куплены – ценой своих стихов.19

то само след три години нагласата на неговия връстник и събрат по перо А. С. Пушкин вече е друга. В едно писмо от 1824 г. той заявява, че гледа на стихотворството като на занаят, “отрасъл на честна промишленост”, която му осигурява прехрана и “домашна” независимост.20 Тези мисли живо вълнуват поета, защото само след няколко дни той ги развива в ново писмо до същия адресат. В него творческата независимост е противопоставена на меценатството: нищо не безчести пишещия човек така, както покровителството. Особено показателни с оглед еволюцията в отношението на писателя към продажбата на литературната собственост са следните редове: “Аз вече преборих в себе си отвращението от това, че стиховете трябва да се пишат и да се продават, и по този начин да се съществува – най-трудната крачка е направена. Ако и пиша още по свободното хрумване на вдъхновението, то след като съм написал стиховете, гледам на тях като на стока – толкова и толкова за парчето. Не мога да разбера ужаса на приятелите си.” Този ужас от възможността за парична материализация на такава духовна субстанция като творчеството е несъмнено реликт от представите на предходното столетие за стойността на литературния труд. Но Пушкин има своите основания за промяна в традиционното отношение към собственото творчество: пак от същото писмо става ясно, че литературните занимания още тогава са осигурявали на младия поет повече пари отколкото заплатата му на чиновник във външното министерство.21

Двете посочени писма са запазени в чернова. Затова пък поетичната транскрипция на изложените в тях идеи – стихотворението “Разговор на книгопродавача с поета”, получава широка популярност. Написано няколко месеца след тях (на 26 септември 1824), то за пръв път е публикувано като предисловие към първата глава на “Евгений Онегин”. Този факт недвусмислено подчертава важността на заложеното в него послание, както и неговата програмност. Водещата фигура в стихотворния диалог вече не е Поетът, а Книгопродавачът. Той предлага един все още нов и дори скандален със своята материалност за романтичните умонастроения на епохата начин за остойностяване на литературния труд:

Стишки любимца муз и граций

Мы вмиг рублями заменим

И в пук наличных ассигнаций

Листочки ваши обратим...

Размислите на Поета по същество повтарят еволюцията на няколко творчески генерации, които постепенно излизат от унеса и се отказват както от романтичните щампи и топоси, така и от романтичните поведенчески модели. В това стихотворение е изведена и шокиращата правилата на добрия тон в преддекабристка Русия връзка между парите и свободата на творчеството.

Наш век – торгаш; в сей век железный

Без денег и свободы нет.

Изглежда това е онзи решаващ аргумент, който променя позицията на Поета, останал все пак по душа романтик – със стремежа си към свободата. Следва христоматийно познатото обобщение на търговеца:

Не продается вдохновенье,

Но можно рукопись продать.

В края на произведението Поетът се съгласява с взаимоизгодното предложение на Книгопродавача и му предава ръкописа си с финалната реплика “Ще се разберем” (“Условимся”), която показва и завършека на неговата еволюция. Той е продавач на стихове и като такъв ще се пазари, за да получи максимална парична изгода от таланта си. Поезията на мечтите отстъпва пред прозата на действителността. Това е подчертано от Пушкин дори графично: последната реплика на поета вече не е в стихове, а в проза.22

Оттук нататък вече не, образно казано, златната табакера с инкрустирани брилианти, а съдържанието й излиза на преден план. Формите на остойностяване на литературния труд изключително бързо се динамизират и за рекордно кратки срокове намират паричния си израз като единствено възможен. Променя се и отношението на обществото към труда на писателя. Той вече не е приумица, хоби, уплътняване на свободното време, съчетание на приятното с полезното.23 Той е тежък и отговорен труд, равностоен с другите видове заетост и като такъв трябва да бъде подобаващо компенсиран. През 30-те години предложението на Книгопродавача за трансформиране на изписаните листове хартия в пачка банкноти вече не скандализира никого – то вече е реалност. С литературен труд Пушкин, на когото най-вече принадлежи огромната заслуга за признаване на литературните занимания за труд, изхранва многобройната си челяд. Неговият конкурент за читателя и издателя, редникът от Кавказската армия Бестужев, станал необикновено популярен с псевдонима Марлински, осигурява с бестселърите си прилично съществуване на заточените си братя в Сибир и техните семейства, както и на останалите в столицата майка и сестри.

През 30-те години вече се говори за търговско направление в руската литература, оглавявано от Ф. Булгарин. Развива се цяла издателска индустрия. Появява се представата за потомствения дворянин, принуден поради бедност да пише за пари. Затова майката на Тургенев изпада в ужас, когато вижда първата публикация на единствения си син. Богатата помещица се страхува, че общественото мнение ще нарочи семейството й за разорено.

Нека в тази връзка да отбележим, че повечето от известните руски писатели на XIX век са хора заможни, потомци на богати и преуспяващи родове. И. А. Гончаров, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой получават добро заплащане за произведенията си, но не разчитат на литературата като на средство за препитание. Литературата обаче се превръща в източник на немалки доходи за Н. А. Некрасов, който притежавал наред с литературния и забележим търговски талант. Съвсем различна е ситуацията при непрактичния Достоевски. Той е принуден предварително, още на етапа на замисъла, да продава произведенията си. Принуден е също сам да предлага труда си. Затова и неговите хонорари са малки. Така например, издателят на “Русский Вестник” М. Н. Катков плаща на Толстой за “Война и мир” по 300 рубли на печатен лист, а на Достоевски и то след сериозни колебания - по 150 рубли за “Престъпление и наказание”. И не защото по-малко цени таланта му, а защото знае, че богатият Толстой няма нужда от пари и може да публикува произведението си в което и да е списание, а мизерстващият Достоевски няма избор. Суровите закони на пазара вече са навлезли в литературния бит и диктуват паричното остойностяване на литературния труд.

Такава в основните си линии е динамиката на формите на заплащане на литературния труд в Русия. Тя, разбира се, не прави и не може да прави изключение от аналогични процеси в други страни, изминали също пътя от натуралното стопанство до стоково-паричните отношения. Но, онагледена с примери от живота на руските писатели, тя хвърля светлина върху една не толкова добре познатата страна от историята на руската литература.

 


1 Памятники литературы Древней Руси. XI – начало XII века. М., 1978, 166-167.

2 Памятники литературы Древней Руси. XIII век. М., 1981, с. 427.

3 Памятники литературы Древней Руси. XII век. М., 1980, 389, 391.

4 Пак там, с. 395.

5 Пак там, с. 399.

6 Смятаме, че не преувеличаваме. От една страна, мотивът за трапезата, угощението, пира трайно присъства в произведението. – Пак там, 391, 393. От друга, подигравките към грозната жена, която се разкрасява пред огледалото; вариациите на тема зли - добри жени предполагат като адресат развеселена мъжка компания по време на пир. – Пак там, 395-397.

7 Пак там, с. 397.

8 Калугин, В. В. “Кънигы”: Отношение древнерусских писателей к книге. В: Древнерусская литература. Изображение общества. М., 1991, 85-117.

9 Срв: “...Сочинитель за книгу сию получил от Государя сорок соболей, да в Приказе денег 50 рублей, да атлас и камку, да придачи к поместному окладу 50 четвертей и денег 10 рублей, а подлинное взято к Государю.” - Сын Отечества, 1821, ч. 74, №52, с. 272. “Камка” е цветен копринен плат на шарки. Като труден за изработване е бил особено скъп. “Оклад” е годишната заплата. “Поместный оклад” е поземленият участък, който се е давал за изпълнение на военна или административна служба. Като се има предвид, че през XVII в. една рубла се е равнявала приблизително на 200 грама сребро, става ясно, че Грибоедов е получил 10 кг от скъпоценния метал.

10 Панченко, А. М. О смене писательского типа в петровскую эпоху. В: XVIII век. Сборник 9. Проблемы литературного развития России в первой трети XVIII века. Л., 1974, 112-138, 125.

11 Николаев, С. И. Литературная культура петровской эпохи. СПб., 1996, 94-112.

12 Цит. По: Шляпкин, И. А. Василий Петрович Петров, “карманный” стихотворец Екатерины II. (1736-1799) // Исторический вестник, 1885, Т. XXII, ч. 11, ноябрь, 381-405, 397. Покровителството на Потьомкин, впрочем, не пречело на Петров да посвещава стихове и на неговия конкурент А. Орлов.

13 Державин, Г. Р. Сочинения. Л., 1987, с. 332.

14 Пак там, с. 355.

15 Вж. епиграфа към статията ни.

16 Державин..., с. 357. Уместно е да уточним, че Г. А. Потьомкин предвожда руската армия по време на поредната военна кампания, но самата крепост Измаил е щурмувана от А. В. Суворов. Вероятно чрез евентуалните стихове на Державин светлейшият княз е целял именно той да остане в съзнанието на потомците като покорител на крепостта.

17 Пак там, с. 389.

18 Макар и с различна интензивност на присъствие меценатът е една постоянна фигура в литературния процес. Наред със спонсора той заслужава специално научно внимание - нещо, което впредвид целите и обема на тази статия, не можем да му окажем.

19 Бестужев, А. А. С. В. Вавицкой. - ф. 604, №11, Архив братьев Бестужевых, л. 8 об.

20 Писмо до А. И. Казначеев от 22 май 1824 г. Одеса. – В: Пушкин, А. С, Собрание сочинений в 10 томах. М., 1974-, Т. 9, с. 92.

21 Писмо до А. И. Казначеев. Началото (след 2) юни 1824 г. Одеса - Пак там, с. 94

22 Пушкин..., Т. 1, 229-234.

23 Така например, създаденото по инициатива на Ломоносов академично списание, се наричало “Ежемесячные сочинения, к пользе и увеселению служащие” (1755-64).

 

ДружествотоКонференция

горе