Русо – Крачунов или за един български прочит

 

Рая Заимова

(София)

 

 

Българският автор

 

Историкът Кръстьо Крачунов посвещава двадесет и осем години от живота си на българското образование. Най-напред е учител по история, география и френския език в Първа мъжка гимназия в София, после инспектор в министерство на образованието. По време на Първата световна война е мобилизиран на фронта. Биографията му все още не се намира в нито една енциклопедия. В замяна на това не само българските библиотечни каталози, но и френските отразяват огромното количество статии и брошури, подписани от него и публикувани от началото на ХХ в. до 40-те години. Сам Крачунов отбелязва, че е възпитаник на Сорбоната и специализирал модерна история във Виена, Берлин и Париж (1910-1911, след 1914, 1924-1925). През 20-те години сътрудничи на френскоезичния вестник La Bulgarie, наследник на първия официоз на българското външно министерство Écho de Bulgarie, списван и издаван в София. На неговите страници публикува около петдесет статии за външната политика на модерна България, за реформите в образованието, преподаването в гимназиалния курс и университета. Не липсват и информации за научните и културни дейности след Първата световна война, по-голямата част от които не са подписани. Крачунов се изявява и като един от първите изследователи на българските образи в чуждите изследвания, датиращи от ХІХ-ХХ в.[1] За него образованието е основният фактор за прогреса на нацията. През 30-40те години сътрудничи на вестниците Родна реч, Мир, Учителски преглед, Знаме, Независимост, Просвета, Демократически сговор, Просветно единство. Като цяло, статиите му в периодичния печат, част от които са написани на френски (La Bulgarie, Parole bulgare), са пропити от патриотизъм.[2] С авторитетен тон авторът проповядва морал и привързаност към родната история и култура.[3] Пропагандирането на тези идеи на френски език се вписва в общоприетата линия да се представят националните проблеми на достъпен за чужда публика език. Миналото и съвременното състояние на България е трябвало да бъдат представяни на външния свят както за информация за развитието на страната, така и да могат амбициозно да бъдат равнопоставени с европейската модерност.

По-голямата част от трудовете на Крачунов, публикувани на български и на френски, са посветени на политиката и дипломацията в модерна България. Най-първите му творения засягат чужди писатели и историци, като се дава превес на френските.

Есето Русо и културата излиза от печат през 1910 г. в Габрово.[4] Състои се от 38 страници, посветени на “гимназистите – идеалисти”. От същата година датира и друга брошура озаглавена Цивилизацията, посветена на “скромните културни работници – учителите”.[5] През 1911 г. пък са издадени Революцията и равноправието и Знаменити хора. Те са писани по време на обучението на Крачунов в парижката Сорбона.[6] В предговора към Революцията и равноправието авторът изказва благодарност на “многоуважаемите си учители и професори” Николай Кареев (1850-1931) – руски историк и социолог, на изявените историци Ернст Лавис (1842-1922) и Шарл Сенобо (1854-1942)[7], както и на Алфонс Олар (1849-1928), известен изследовател на френската революция (1789).[8] Втората брошура от 1911 г. Знаменити хора е посветена на българската интелигенция и “ученолюбивите читатели”, които да се запознаят с “гениите” оставили следа в световната цивилизация.[9]

 

Жан-Жак Русо – централна фигура

 

Още от самото начало на есето Русо и културата Крачунов говори за “културното развитие” на човечеството, в което личността не определяла историческия процес. Тя била продукт на времето и на условията на живот. В този контекст Жан-Жак Русо е представен като продукт на времето, в което е живял, рожба на френската цивилизация, характеризиран като “гений”, ще рече “онази личност, която завещава някоя особена идея на човечеството”. И за да изгради напълно образа на този гений, българският автор го представя на фона на културния живот и просвещенска мисъл. Френският осемнадесети век е идентифициран с Просвещението и философите Волтер, Дидро, Тюрго, изложени са най-общите постановки на материализма, атеизма, физиокрацията. Абсолютната монархия задушавала индивидуалната свобода и гражданското равенство, преследвала “заради вярата”, финансите били в плачевно състояние, кралският двор живеел охолно, докато “народната маса” била “експлоатирана от буржоазията”.[10]

Не може да не забележим терминологията, с която Крачунов си служи и която след неговото време плътно навлиза в политическия и философски речник на поколения български социалисти и комунисти. Този род стереотипи за Франция, независимо дали са отнесени към периода на монархията или републиката, след Втората световна война се тиражират, вървят ръка за ръка с “българския и германския фашизъм” и неизменно присъстват в ежедневния политически дискурс. В нашето съвремие, макар и периферни, те не са напълно загубили употребата си.

Но да се върнем на Русо и културата. Целта на Крачунов не е била да пресъздава в подробности духа или разбуждането на духовете във Франция през ХVІІІ в. Изграждането на образа на Русо е придружено от някои авторови коментари. Идеите на женевския автор са окачествени като вредни за обществото. И за да затвърди тезата си за “френския гений”, Крачунов излага в резюме т.нар. “културни придобивки”, които засягат възлови фигури от Просвещението. Волтер – “главата на епохата” – проповядвал справедливост и просвета, възвеличавал човешкия ум и го правел свободен, останал запаметен с израза си “смачкайте безчестника”. До него е изправен Дьони Дидро като главен подбудител и създател на Енциклопедията, с която авторите “манифестирали материализъм и атеизъм”. Физиократът Тюрго и неговите привърженици пък поддържали абсолютната монархия.[11] В този контекст Крачунов обобщава Русоистките идеи за театъра и изкуството, за науките и държавата, за природата и образованието. Изреждайки факти от биографията на Русо, българският автор установява противоречията в морала и социалното му поведение, отразено и в творчеството му. “Сборът от противоречията” включва „малодушие и смелост, въодушевление и разочарование, проклинание на своята литературна слава и стремление да я увеличи, търсене на уединение и жажда за всемирна известност, омраза към знатните и живеене в тяхното общество, проповядване радостите на семейния живот и неизпълнение на бащиния си дълг” и т.н.

Положителното в образа на Русо върви паралелно с отрицателното. “Дете на природата”, “великан на мисълта”, “мъж великан”, “световен мъдрец”, ненавистник на културата” са само част от характеристиките, употребени от Крачунов във връзка с влиянието на женевския философ върху Гьоте и Шилер, Кант и Фихте. “Подготвителят” на френската революция е споменат и като четен, коментиран от Лесинг.[12] Отзвуците от русоизма в Германия са поставени на нивото на добродетелите на Русо, допринесъл за идеологията на френската революция и направил своя дан в световната история.

Тези разсъждения са извлечени от оригиналните съчинения на Русо, които Крачунов цитира на френски език: Емил, Общественият договор, Писмо до Д’Аламбер, двете Реч-и, представени на Дижонската академия. В Русо и културата е цитирана и критическа литература. Тук са известни и съвременни учени като Джон Морлей (1838-1923), английски историк и политик, автор на редица творби посветени на енциклопедистите Волтер, Дидро, Русо, както и вече споменатия Кареев с История Западной Европы. Общо взето, благодарение на учението си в Сорбоната Крачунов е бил в течение на тогавашните изследвания за френското Просвещение. Въз основа и на тях българският му прочит има за цел да убеди читателя, че въпреки всичко философията на женевския гражданин е вредна за човешкия прогрес. В тази посока характеристиката му антипросветителен - отнесена към “гибелната” просвета и “противоестественото размишление” – ясно го доказва. [13]

В Общественият договор (1762) Русо използва култура (culture) като синоним на земеделие (agriculture): “работата и земеделието, единствен признак за собственост” – така той разсъждава за правото на собственост. В Реч за науките и изкуствата (1750) и в Реч за произхода на неравенството (1755) намираме същия смисъл за култура.[14] За разлика от женевския философ Крачунов използва култура, за да назове прогресиращо човешко общество, коренно противоположно на примитивния начин на живот у Русо. С други думи, културата на българския автор е идентична с Русоистката концепция за police – понятие, което през ХVІІІ в. под влияние на еволюиралия старогръцки polis добива модерно значение за цивилизация и е употребявано често от поколението на енциклопедистите.[15] Една от главите на Русо и културата е посветена на културненавистта – един неологизъм в съвременния български език, явно плод на авторово виждане. Още по-изненадващо е културненавистник, адресиран към Русо, който смятал, че науките, театърът, изкуството създавали само злини и развращавали хората.[16]

По време на Първата световна война Крачунов е подофицер в българската войска (1915-1917). Тогава посвещава свободното си време, за да пише за историята на Германия (1871-1917) и образованието в тази европейска страна като за целта е използвал литература на немски език (Молтке, Мейер), дипломатически документи на френски език и т.н. “Нашата културна съюзница” или “нашата велика съюзница” държала първо място в света по образование.[17] Възхищавайки се от голямата страна и нейните умове – така както в предходните години излива похвали за “гении” и величия от стари и нови времена - Крачунов дава Германия за пример на България с “културния си прогрес” и национална слава. Безспорен е подтикът му за тези съждения, продиктуван и от лични наблюдения при престоя му в Берлин.[18] В по-късните години, когато след работа като историк и педагог във Виена и Париж обръща специално внимание на дипломатическата история, негови съвременници (К. Кацаров, Ст. Бобчев) ще го обвинят в употреба на несвойствени чужди термини в българския език.[19] Явно е, че старанието на Крачунов да бъде четен и достъпен за родна публика, представяйки чуждото, европейското, от което трябва да се вадят примери и поуки, е довело до изработването на непривични български изрази и стереотипи. Така бихме си обяснили и необичайния културненавистник – буквален превод на немското словосъчетание Kulturhasser. [20] И понеже иде реч за превод от чужд език на български ще спомена и други примери от Русо и културата. Отделни имена, изрази и термини, които все още в началото на ХХ в. нямат гражданственост и са новаторство при превода, са споменати само на френски или отделени в оригинал в скоби: “génie original français” – адресирано до Русо, изписан на места и като Jean-Jacques Rousseau. Известните изрази на Луи ХІV са предадени като “държавата съм аз” (l’État c’est moi) и “след нас и потоп” (après nous le déluge). Същият метод е използван и в Революцията и равноправието: “гражданско равенство, равенство в правата, равенство пред закона (égalité civile, égalité des droits, égalité devant la loi)”.

В други творби на Крачунов, публикувани по повод на чуждите влияния в България, разкриват проруската ориентация на автора. Изцяло поддръжник на руската културна мисия всред българите през ХІХ в., Крачунов характеризира учебното дело и ролята на царска Русия като влияние на “по-висококултурните народи върху по-слабо културните.” Тук използва културоспособност, за да ситуира своите сънародници на по-ниско ниво по образованост, отколкото това в Русия! Разсъжденията му се базират не на собствен опит, а единствено на факти от дейността на Александър ІІ и образованието на българи в Русия. Присъединявайки се към идеите на Иван Шишманов, Крачунов определя българските възпитаници на царска Русия като европейски културтрегери, носители на частици от руския дух, “откърмени отчасти от руски идеи”.[21] Тези разсъждения, които засягат чужда и голяма страна, написани през 40-те години на ХХ в., нямат връзка с Крачуновия германски стереотип за “велика” Германия, поставена на пиедестала на най-висшия европейски прогрес и датиращ от Първата световна война. По принцип, “великите” европейски или недотам европейски държави са носители на различни типове напредък през различни времена съобразно политическите граници и конюнктура на Балканите и изобщо в Европа. В дискурса на българския автор, който борави свободно с няколко чужди езика и е ерудирана личност с поглед към просветата, прогреса и историята, чуждите страни не са категоризирани. Всяка една от тях е носителка на положителен заряд и противостои на националното, което на свой ред напипва, търси своето място в потока на европейския напредък и модерност.

 

“Периферният” Русо

 

Биографията на Русо отсъства в Знатни люде на Крачунов, въпреки че женевският философ е всред европейските “гении” в Русо и културата. Същата констатация може да се направи и по повод на брошурата Цивилизацията, където се излагат три форми на “цивилизация или култура” – материална, духовна, обществена. Прави се и преглед на основни постановки в областта на философията и историята от ХІХ в. (Гизо, Маркс, Спенсър, Кареев и др.). Акцентът пада на теориите за социализма, чиито корени тръгват от Френската революция (1789), наречена “велика”, заради “резките преломи и преобразования”, заради огромното си идейно влияние в Европа.[22] Специално място се отделя на историята й в очерка Революцията и равноправието, където Крачунов я характеризира като “грандиозно социално явление ... с огромно значение за развоя на новейшата цивилизация,... за реализирането на равноправието,... важно условие за културния прогрес”.[23] Тук авторът посочва парижките библиотеки и архивохранилища, в които е работил, както и ползваната най-вече френска литература. Освен Лавис – Рамбо, Сенобо, Олар и Кареев, споменава и Токвил, Жан-Жорес, Мишле, Карно, т.е. все автори, които са се занимавали с историята на Френската революция и с периода след нея. В този контекст философите от Просвещението не са разглеждани нашироко. Специално Русо е споменат в главата за религията и делата на католическата църква във Франция. Почитането на висшето Същество или по принцип деистките идеи на Русо, които Робеспиер (1758-1794) възприел, са част от разсъжденията на автора.[24] В заключението си за тези събития и времена Крачунов акцентира на факта, че католическата църква във Франция е възпирала реализацията на гражданското равенство и на които революцията била наложила реформисткия си характер като създала подходящи условия за свобода и равенство между хората. Авторът не е имал намерение да дава уроци на читателите си. Тезата му се ограничава с едно глобално представяне на философите, идейни подбудители на Френската революция, станала основа на съвременната демокрация, доказвайки, че равенството между хората може да бъде осъществено единствено в едно реформирано общество.[25]

След 1911 г., т.е. след публикуването на споменатите есета, Крачунов продължава да се занимава с проблемите на образованието в България, с национална и европейска история и култура. Тогава философите и Просвещението заемат периферно място в писанията му. Една единствена статия за Русо и педагогиката му в българския периодичен печат свидетелства за трайния му професионален интерес на учител и просветител.

Видните личности или “гениите” от Античността до съвременността са го занимавали явно през ранния му творчески период, непосредствено по време и след парижкия му престой и обучение в Сорбоната. Постепенно чуждите автори отстъпват място на родните и престават да бъдат в центъра на интересите му. Възрожденците и поколението строители на нова България ги измества убедително. Всред тях са Марин Дринов, Петко Каравелов, Александър Малинов и др. видни обществени и политически дейци.[26]

 

Вместо заключение

 

Известно е, че българското общество от края на ХІХ – началото на ХХ в. съчетава в развитието си традиционното и модерното. След 1878 г., когато в България се възстановява държавността и страната поема своя нов път на развитие, държавните институции (създадени от Русия) са главните представители на модернизацията. Европейските модели се вместват в едно аграрно общество, което трябва да скъса с традиционната инерция и провинциалния начин на живот в Османската империя. В областта на хуманитаристиката съжителстват два стереотипа отразители на миналото и на сегашното, на патриархалното и европейското или конфронтацията между “ние” и “Европа” характеризира българската култура.[27] Крачунов не е единственият български интелектуалец, образован в Централна или Западна Европа, който приема чуждите страни като “цивилизовани”, заслужаващи вниманието на сънародниците му. Без да предлага някакъв нов социален ред той се старае да изгради чуждите образи, най-вече френски (Русо, Просвещението, революцията от 1789 г.) допълнени с последните актуални изследвания в областта на социалните науки, философията и историята. При формирането на тези стереотипи се натъкваме на някои езикови проблеми, свързани с превода на тези “новости”, не винаги приемани от съвременниците на Крачунов като адекватни за българския читател. Изобретението културненавистник е красноречив пример за начина на превод в началото на ХХ в. В търсене пък на еквивалент на русоисткия термин police Крачунов намира изход, с който издава идеологическата си позиция, позната от литературната европейска критика: русоистките идеи за природата и примитивното са вредни за човешкия прогрес. Въпреки че е изцяло привърженик на европейската модерност, идентична с “цивилизацията” или “цивилизованите страни”, авторът се изявява и защитник на философската мисъл на Русо, когото представя извън контекста на българската действителност, без да търси паралели с миналото и сегашното на своята балканска страна. Така образът на Русо остава идеална част от чуждото в българската култура и в дискурса на Крачунов съжителства наравно с образите на други европейски “гении” (Бетховен, Нютон, Кант, Лавоазие, Юго и т.н.), към които постепенно се прибавят тези на новото поколение (Каравелов, Малинов) българска интелигенция от края на ХІХ-ХХ в.

 

 

 

 



[1] Крачунов, Кр. Из българската културна история. С., 1935; Kračunov, K. La politique extérieure de la Bulgarie, 1880-1920. Étude diplomatique documentée. Sofia, 1932; Крачунов, Кр. Характеристика на българите според именити чужденци. – Философски преглед, кн. 5, год. VІ, С., 1934, с. 390-394: кратък преглед на наблюденията на Леон Ламуш, Луи Леже, Феликс Каниц, Ами Буе, Бъкстон, Иречек и др.

[2] Вж. например: Kratchounov, K. Saints Cyrille et Méthode. – La parole bulgare, N 64, 23 mai 1936; Gladstone et le peuple bulgare, N 82, 15 juin 1936; La presse et la Renaissance bulgare, 1842-1877, N 74, 5 juin 1936.

[3] LIBUL. Inventaire bibliographique de la littérature bulgare d’expression française. Библиографски указател на френскоезичната литература от български автори (1842-1995) par S. Boteva, I. Guécheva, L. Guénova, D. Ignatova, I. Iliev, R. Stantchéva, J. Tafradjiiska, R. Zaimova, réd. St. Atanassov, Al. Vuillemin. Sofia, 2004, p. 375, 393.

[4] Крачунов, Кр. Русо и културата. Габрово, 1910. За него Н. Аретов споменава в прегледа на българските преводи: Българското Възраждане и Европа. С.: Кралица Маб, 1995, с. 230.

[5] Крачунов, Кр. Цивилизацията. Габрово, 1910.

[6] Знаменити хора. Б.м., 1911; Революцията и равноправието. Б.м., 1911. За някои подробности от живота и дейността на Крачунов вж.: Външната политика на България (кабинетът Малинов, 1908-1911) според документи. С., 1931, с. 5-6.

[7] Привърженик на събитийната история, автор на ”Histoire politique de l’Europe contemporaine” (1897).

[8] Пръв изследовател на Френската революция според архивни документи; ръководител на новооткрита катедра в Сорбоната за история на споменатата революция; председател на френската светска мисия в чужбина (1906-1912).

[9] От Бетховен и Кант до Хумболт и Юго. След тази брошура следва друга от 1912 г., изцяло посветена на Тацит и вдъхновена от професори по римска история от Сорбоната и Софийския университет.

[10] Крачунов, Кр. Русо и културата. Габрово, 1910, с. 9-10.

[11] Пак там, с. 15-20.

[12] Пак там, с. 29 сл.

[13] Пак там, с. 27.

[14] Вж. Глава IX: Du domaine réel du Contrat social : www. Pages.globetrotter.net/scbcr/contrat.html; за Речите вж.: www.un2sg4.unige.ch/athena/rousseau/jjr_ineg.html; www.wikisource.org/wiki/discours_sur_les_sciences_et_les_arts

[15] Dauzat, A. Dictionnaire étymologique. Paris, Larousse, 1938, p. 179, 571; За интерпретациите на тази тема вж.: Заимова, Р. Пътят към “другата” Европа (из френско-османските културни общувания, ХVІ - ХVІІІ в.). С.: Кралица Маб, 2004, с. 49-93; Zaïmova, R. Voyager vers l’”autre” Europe (images françaises des Balkans ottomans, XVIe - XVIIIe s.). Istanbul: Isis, 2007, p. 64-98.

[16] Русо и културата, с. 26.

[17] През онези години проблемите на “културата” занимават и родоначалника на географската наука в България проф. Атанас Иширков (Влиянието на културата върху слабокултурните народи. - http://liternet.bg/publish16/a_ishirkov/vlianieto.htm#1 – 16.01.2010), комуто Крачунов изказва благодарност за публикуването на брошурата си.

[18] Крачунов, Кр. Германска империя. С., 1917, с. 60-62. Като секретар на Историческото дружество и редактор на Известия на историческото дружество” Крачунов насочва съзнателно перото си към германската тема, поради факта, че българската публика твърде малко знаела за голямата западна страна.

[19] Отзивите са поместени в: Крачунов, Кр. Външната политика на България (кабинетът Малинов, 1908-1911) според документи. С., 1931, с. 2 сл. Тази книга, както и останалите, посветени на дипломатическата история на България, съхранени в ЦБ на БАН, са дарение от автора.

[20] Като германски възпитаник Ст. Л. Костов също е употребявал културненавистник. За съществуването на тази рядко използвана дума в немския език благодаря на германистката проф. Ем. Стайчева.

[21] Крачунов, Кр. Приноси за проучване на учебното дело. Русия и българското образование (1856-1877). – Учителски преглед, 1940, г. ХХХІХ, кн. 9, с. 1152-1164.

[22] Цивилизацията, с. 39 сл.

[23] Революцията и равноправието, с. 10.

[24] Пак там, с. 37 сл.

[25] Пак там, с. 65-71.

[26] Крачунов, Кр. Външната политика; Каравелов според чужденци. С., печ. Пряпорец, 1918: посветена на първия мандат на Александър Малинов, министър-председател на България (1908-1911); Народната просвета в България. Някои от зидарите на националната култура. С., 1934; За образованието и формирането на българския елит вж.: Парушева, Д. Правителственият елит на Румъния и България втората половина на ХІХ и началото на ХХ век. Социална история. С.: Институт по балканистика, 2008.

[27] Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. Ив. Еленков и Р. Даскалов. С.: Народна просвета, 1994, с. 14 сл.